Да благодарим на угоените политици, че още не сме умрели  

На една улична пресечка съзрях опасно слаба женица с бели, силно оредели коси, с измъчено лице, но с много интелигентно, одухотворено излъчване. Явно продаваше нещо. Но всички се спираха за малко и я подминаваха. Щом я приближих, тя ме попита дали може да сподели нещо, защото ме гледа редовно на екрана и много ме уважава. Отговорих, че ще я изслушам с най-голямо внимание.

Тя пожела да каже пред камерите, че агентите на Йорданка Фандъкова не бива да отнемат нейната мизерна пенсия от 150 лева за един месец, ако пак продава лапад, за да не умре от глад. Тя явно очакваше да я защитя от тях. Взех пет лападови стръка за по един лев и подадох 20 лева. Тя естествено нямаше толкова пари и се затича да ги развали в отсрещната кръчма. Но аз категорично отказах да ми връща дори една стотинка. Тя се разплака. И промълви, че не приема тази сума, че не иска да проси. Аз я погалих по костеливите ръце и я помолих да възприеме този мой жест като нищожна почерпка.

Просълзих се, дори се разчувствах много заедно с нея от болка, че такива мили, възпитани, чувствителни създания като нея тънат в тежък недоимък, в чудовищни унижения. Но аз ще задам един въпрос на угояващите се, оялите се, цъфтящите от самодоволство бездушници сред политиците и техните подмазващи им се агенти, наречени политолози, социолози, журналисти, телевизионни водещи. Ще настоявам да ми отговорят дали страдалчици като тази пенсионерка трябва да са благодарни на българската политическа класа, че почти 30 години живеят в мизерия, но пък все още не са умрели и горе-долу се крепят на краката си.