Агресията като юмрук в челюстта  

В България имаме един любим спорт - да си късаме косите в мига, в който разберем докъде се е докарала страната ни в своето мълчаливо ценностно разграждане. Всяка новина по телевизора е доказателство за вопли. Всяко заглавие - повод за стон. Всяка трагедия - начин да потънем в невероятна депресия, защото погледът на отделната електорална единица вече не може да види хоризонт на промяната. По време на първите избори за парламент, по съвет на Жак Сегела, пуснаха една карта на България, в която на местата на затворите имаше черепи, а вместо очертания на границата - телена мрежа. В онзи исторически момент това беше политическо изхвърляне, политическа патетика, която трябваше да налее малко адреналин на СДС, но е парадоксално, че сега повечето запитани по автобусни спирки, гари и кръчми българи биха описали държавата си именно в тези мрачни краски.

Тази сгъстена отрова може да се види най-добре в новините. Дори съвсем бърза проверка в „Гугъл“ показва докъде са стигнали токсините на самоомразата и отвращението ни един от друг - "Пак агресия на пътя! Мъж преби жестоко жена, ожулила леко колата му", "Пак агресия без причина: Жена ритна пенсионерка в София", "Страх от нова агресия след побоя край Механото в Сливен". Това са заглавия само в рамките на няколко дни. Ако тръгнем да ровим за всички случаи от последната година, текстът ще стане монотонен и ужасяващ. И да не забравим най-скандалната новина - случаят в Бургас, брутално записан и на видеокамери, където младеж съвсем без причина нападна възрастна жена. Видеото е като юмрук в челюстта. Нападателят се появява от нищото и се нахвърля с ритници. Отдалечава се, после пак се връща да бие. И не се намира никой, който да го спре. Но това няма как да е обвинение към хората. В държавата, в която живеем, не е ясно дали някой такъв, който гледа на кръв, държи се като каруцар и сумти като говедо, няма да извади нож и да те убие на място. След това сигурно новините ще гърмят, процесът ще се проточи с години, а забравеният гроб на някого ще е обрасъл с трева.
И скубането на коси започна. Психолози се явяват по сутрешните блокове, за да умуват над казуса. Знайни и незнайни граждански активисти раждат дълбокомислени откровения по темата. Журналисти стенат защо сме се докарали дотам. Политици си бият главите в масите, за да се чудят как да привлекат внимание. Започват да се явяват дежурните обяснения - много насилие имало в обществото ни, тийнейджърите ставали асоциални, играели на много видеоигри с насилие, родителите били авторитарни и отключвали агресията. Когато колата се обърне, пътищата наистина са много. Но поразителното повторение на един и същи сюжет - побоища, инцидентни убийства при агресия, сблъсъци и медийният шум след тях, говори, че се давим отново и отново, а не можем да стигнем до спасителния пояс. Откъде се появиха тези тъмни страсти? Как стана така, че страната, която се смяташе за най-гостоприемна и дружелюбна, сега е място, където дори леко чукване на друга кола може да ти докара псувни, ярост, крясъци, побой. Откъде изникнаха всички тези възпламеняващи страсти и страховити бълбукания.

Разбира се, няма как да има един отговор. Но ние дори не се опитваме да потърсим няколкото възможни. Защото България се е отучила да решава тези проблеми и защото е затънала до ушите в политическа кал и емоционална мизерия.
Вместо ясни идеи все стигаме до въпроса във възходяща интонация - защо, Защо, ЗАЩОООО?

Ами просто е - от държавата ни остана само един спомен. Държавата забравихме в миналото, а ние обитаваме безрадостното бъдеще, където просто я няма.
Автентичната държава осигурява правила, сигурност, дори и просперитет. Нашата държава само усвоява. Еврофондове, пари от данъци и всякакви такси. А от тях се възползват 200 семейства у нас. Те живеят в Европейския съюз зад оградите на луксозните си къщи и апартаментите с евтини наеми (Да живее Мария Габриел - Стокиращата), докато всички други са оставени да се оправят кой както намери за добре. "Нито вълк, нито брат, човек за човека е българин", бе казал с пророчески демонизъм Любомир Левчев в едно свое стихотворение. И това е болезнената реалност. Един народ, който е свикнал да бъде народ, дори и да има исторически пикове и звездни мигове, бе натикан на дъното, а там няма как да има благородни чувства, възвишени въздишки и луксозни блянове. Там има само свръхагресия и радикална омраза. Отворете произволен форум и ще се убедите, че лексиката имитира военните хроники. Едната страна иска да накъса на малки парченца другата, да я кастрира, да й пусне куршум в тиквите, да я заличи от реалността, а другата не остава по-назад и тя мечтае за ритници, удари в мутрата, народен съд и бесилки по улиците. Това е хранителната среда не за революция, не за промяна, не за малък бунт дори, а за вечно статукво. Тези, които така и не видяха какво е Европейски съюз, са оставени да се разкъсат едни други, да се мразят с пламнали погледи и да се гледат на кръв, защото това е перфектен начин никой никога да не си постави въпроса защо животът ни е такъв, не може ли да има някаква промяна.

Агресията има много измерения и всички от тях имат остри зъби и кошмарни мутри. Ние си задаваме тежките въпроси обаче само когато то се появи под формата на наркоман-шизофреник, който атакува възрастна жена на спирка, но дори и тези вопли траят от ден до пладне. А какво да кажем, когато агресията се прояви в свое обичайно проявление - агресията срещу самия тебе. Да си спомним ли смразяващите дни на зимата през 2013 г., когато като някакъв върховен акт на отчаяние, като безмълвен вик срещу всичко, което става наоколо, няколко души публично се самозапалиха. Още тогава в главата ми се оформи и кошмарен образ - това са българите, които влизат в ролята на китовете-самоубийци, намирани по различни брегове на планетата. Нима онова не беше плашещ израз на агресия, насочена навътре, но все така мощна, изпепеляваща и отчайваща.

В този свят на монополи, олигархия, банкова диктатура и мизерни доходи обикновения човек става видим май само ако драсне клечката върху себе си и като жива факла докаже на обществото, че ни залъгват с измислен живот. Само когато този огън на ужаса лумва, се вижда най-ясно в каква объркана и шантава държава сме живели досега. Държава, в която докато си беден, болен и мизерстваш, никой не ти обръща внимание, оставен си сам на себе си да оцеляваш в хищно общество и време. И само този пламък, който се появи като проклятие, показа, че хората са доведени до ръба на онази пропаст, от която вече няма връщане назад.

Тези самозапалвания бяха и са най-голямото обвинение срещу живота, който ни караха да водим. Понеже се опитваха да ни убеждават, че всеки трябва да живее сам за себе си, че всеки наистина е отделен остров от другите, че трябва да се успява с цената на всичко, с цената на бруталното погазване на хората, с цената на унижения и интриги. Тези, които не искаха да живеят така, се оказаха самотни и странни като леминги, а някои от тях предпочетоха да се самозапалят и поне за момент да покажат на всички нас докъде ни е докарал този озверял и глупав живот.

А след като осъзнаем, това стигаме и до всичко останало. Болните са оставени на самотек, хората с психични проблеми - също. Трябваше преди няколко години онзи психичноболен младеж да бутне жената в метрото, за да осъзнаем, че никой не мисли за тяхната терапия. В такава атмосфера вече никой на никого не може да има доверие, а какво остава да му повери и довери нещо. Ето как се появяват майките, които искат детските учителки да бъдат следени с камери, както и самите учителки, които протестират, че не са в "Биг Брадър". Всичко това са признаци на разпад на обществото и срутване на онова, което ни държеше заедно като нация. Сега колективът е сведен до отделно оцеляващи самотници. Това е структурата на българския ужас – елит, самозатворен в лукса, и всички останали, които с ритници, ярост, плюнки на уста и постоянен хейт се опитват да се отбраняват в тази враждебна среда, в тази вече чужда страна. Тези, които не изтърпяха, дезертираха в чужбина.

Останалите вече дори не търсят промяната. Те гледат да оцелеят. Да не станат като онези китове, които самички се изхвърлят на брега, защото вече не виждат посока, в която могат да потеглят…
Това е моят отговор. Моля, не го посрещайте с агресия.