Йосиф Петров загубил 2 рожби в бомбардировките

В зората на 20. век във врачанското село Чирен се ражда момче. Наричат го Йосиф, по името на бащата на Исус Христос. До 16 години учи в родното си село, а през 1933 завършва ШЗО. Някъде в момчешка възраст прописва стихове. Работи като учител – хората го помнят – строен млад човек в бял костюм и с гъста буйна черна коса. Йосиф Петров първо преподава галванотехника, после става Хумболдов стипендиант в Германия.

Вече семеен, Петров изживява голямата си житейска трагедия, когато при англо-американските бомбардировки над Враца през 1944 г. загубва и двете си невръстни деца, момиченца. Тази драма разбива и семейството му. Вече зрял поет, младежът с белия костюм, елегантен, галантен и артистичен, издава стихосбирките „Родна земя”, „Под развети знамена”, „Селски и войнишки хуморески”, „Босилкова китка”, „Оранжева земя” и комедията „Чорапът се разплита”. 

През 1956 г. го сполетява ново нещастие – вкаран е в концлагер на остров Персин край Белене, където изкарва три тежки години. След 10 ноември 1989 г. не само го избират за депутат, но става и доайен на Великото народно събрание. Йосиф Петров откри тържествено първия му работен ден. А когато се приема новата Конституция, поетът е щастлив и с бутилка шампанско черпи колегите си.
Въпреки теглилата в концлагера Йосиф Петров не стана пещерен антикомунист и трезво гледаше на голямата промяна. Негови са заветните думи: „Това не е демокрация, а дивокрация! И сега пак е тоталитарно време. 

Цензурата е по-лоша отпреди.

Има ли осъден милионер досега? Объркаха държавата, за да се извърши грабежът, наречен приватизация! Как може да се купи сега хотел на Златни пясъци за 6 милиона лева?!”.
Макар и напълно сляп, бай Йосиф виждаше неправдата в „нова и демократична България”. Това не пречеше на искрящото му чувство за хумор, което му помагаше и в парламента, и в живота. Веднъж на тържество в Съюза на свободните писатели го поздравих зад гърба. Той се усмихна и подхвърли: „М-м-м, миришеш ми на врачанин!”.

Враца бе останала като вечен спомен в угасналите му очи – градът на неговата младост, когато се е разхождал по Главната като принц, артистичен и неотразим с черния си перчем и в безукорния си бял костюм...