Спомени от соца: В тигана на баба винаги имаше пържен боб  

Странна и смешна старица, наближаваща стоте години, беше баба ми Йона. Всяка вечер тя сядаше край вратника. Косата й приличаше досущ на магарешки бодил. Чакаше ме да се върна от работа, за да й дам нещо за вечеря, искаше ми капка ракия. Давах й мляко и боза, дори на съседа бях платил и заръчал да й носи биволско мляко, но така и го заварвах, докато съседът ми рече: „Дай да ти върна парите и да не нося повече мляко, че тя го не поглежда. Изпих го аз“.

Сбогом! Свърши се. Не ще я видя никога вече! Сбогом на старата жена, която много обичах. Наричахме я „мамо“, още спяхме с брат ми, когато тя на пръсти влизаше в собата и ни оставяше питка и парче сирене, увито в широк лист от пирей! Суха, кокалеста, с бели коси, тя извървяваше пътя от тях до нас, а вечер пък с фенер в ръка пак идваше да види как сме. Къщите ни разделяше една дълбока урва, където течеше нашата и синьобръшката река, които се бяха стеснили под моста в спокойна и хладка вода. Често тя се провикваше през дола да отидем при нея. Там ни канеше да ядем дуди (от черниците), като ги хвалеше: „Дуди като врабци". За краставиците, около които се шушкахме, казваше: „Чакайте да станат по-големи".

Раздаваше ни дроба от кокошката, който печеше на жаравата в печката. Даваше ни задушен заек от тенджерата, която съм запомнил, че облепваше с тесто. Винаги имаше запържен боб в тигана на печката, като счупваше и някое яйце.
Тя ни обичаше. Аз също я обичах. Как я обичах! Тази старуха беше баба ми Йона. Тя никога не е напускала селцето ни, закътано в Балкана. Идва на сватбата ми до село Чомаковци край Червен бряг и когато се прибирахме, рече: „Е, хубаво беше при свата поп, но когато видях нашия топрак (земя), сякаш планина се стовари от гърба ми".
Милата ми баба!
 
Веселин ДИМИТРОВ, с. Ослен