Вдигахме къщи на няколко етажа – да има и за сина, и за дъщерята  

Днес за годините на социализма се пише обикновено негативно. И това е главно заради липсата на свободата да се изразяваш, да казваш истината, такава, каквато е в действителност, по онова време. Свободата наистина е непреходна ценност и наистина се намира на върха на копието, както казва героят на Сервантес Дон Кихот. В същото време обаче всяко едно залитане и необективно представяне на нещата е бягство от истината.

Не всичко през соца беше лошо, недомислено, отрицателно. През втората половина на 60-те и през 70-те основно се промени обликът на българското село, на малкия и средния български град. Хората се позамогнаха, а и държавата положи огромни усилия за тази промяна. Напълно се електрифицира цялата българска територия, изгради се водоснабдяване и канализация, построиха се шосета, асфалтираха се улиците. Изгради се транспортна мрежа, която осигуряваше връзка от малкото село и градче с всяка една точка от страната. Изградиха се киносалони, стадиони и спортни съоръжения. Появи се мащабно частно строителство, хората масово замениха старите кирпичени малки и схлупени къщета с големи и просторни къщи по на няколко етажа. В тях имаше място за всички, за стари и млади, за синове и дъщери. Градяхме вече не само за себе си и за своето поколение, а и за децата си – отделен етаж за сина, за дъщерята, за старите.

Започнаха да се закупуват телевизори, появиха се, макар и нарядко, и първите автомобили. Тези две десетилетия бяха на мотоциклетите, имаше българско производство, не лошо като качество, и мъжете масово се придвижваха по този начин. Читалищата развиваха бурна дейност, на много места се изградиха детски градини, училищни сгради. Дворовете на хората бяха препълнени буквално със зеленчуци и плодове собствено производство, асми с едри увиснали гроздове, животни, отглеждани за лични нужди…

Днес всичко това си стои. За жалост, изоставено, тъжно. Училища и детски градини без деца. Читалища без читатели, празни, разрушени и ограбени киносалони. Къщи с катинари и буренясали дворове. Тихи улици, няма детски глъч, няма млади хора. За сметка на това големи, претъпкани до задушаване големи градове. И една носталгия по онзи за някои несвободен, но безоблачен, тих, осигурен с всичко необходимо живот.
  
Валери Шиваров, Пловдив