Когато кафето, маслините и луканката се купуваха с връзки. „Българска майка юнашка по цял ден виси на опашка“, писа Радой Ралин

Преди 1989 г. пазарувахме от полупразни държавни магазини, а партията определяше коя стока колко да струва. Тогава най-важният момент в търговията беше „пускането“ на нещо. А заради непрекъснатия дефицит се виеха опашки пред магазините.

Ако днес влезете в квартален магазин и кажете: „Дайте ми едно масло, прясно мляко, бучка сирене и пакет ориз“, ще чуете: „Какви точно масло, мляко, сирене и ориз искате?“. А при соца подобно искане би звучало съвсем нормално, както и ако отговорът на продавачката гласеше: „Няма мляко, получаваме го само вторник и петък“ например. През социализма повечето хранителни стоки са единствени по рода си. Сиренето е сирене, верото е веро, а хлябът е бял, типов и „Добруджа“. Когато все пак има някакъв асортимент, той е: вафли – обикновени и локумени, сиренето – краве и овче. Там пък където има някакви марки, са: бонбони „Лукче“, „Русенско варено“, шоколади „Крава“ и „Кума лиса“, шоколадови бонбони „Черноморец“ и „Амфора“.

Въпреки липсата на разнообразие основните храни тогава се отличават с доста добро качество и вкус, който мнозина българи смятат като окончателно загубен в периода след промените. Думите „няма“ и „свърши“ бяха най-чести в речника на продавачите. Затова и до днес хората си спомнят не какво имаше, а какво нямаше. Дефицитни бяха кафето, шоколадът, маслините, случваше се да няма дори олио, захар, яйца, червен пипер, тоалетна хартия… Различни видове филета и луканката се пускаха от време на време и свършваха бързо, затова „връзките“ с продавачки бяха много важни. Именно „пускането“ бе сигнал за хората по най-бързия начин да се наредят на опашката в близкия магазин.

Социалистическата търговия нямаше много какво да предложи – нейните белези са празните рафтове и лошото обслужване. Докъм началото на 70-те години храна се купува от бакалията, хлебарницата, плод и зеленчука, месарницата и сладкарницата. Ако искаш да си вземеш хубаво месо, трябваше да имаш познат месар, така беше и с всичко останало. На щанда за колбаси имаше хамбургски, телешки, „Камчия“ и наденица, от време на време – леберкез, сарфалади, дебърцини и кренвирши. В „Плод и зеленчук“ миришеше на гнилоч и обикновено имаше картофи, зеле, лук, чесън, моркови, туршии и консерви. В щайгите горният ред беше с по-добра стока, но беше немислимо някой да си избира. Реденето на опашки за какво ли не се беше превърнало в национален феномен. В тях хората нерядко се блъскаха и се караха. Имаше и опашки, на които хората се нареждаха и после разбираха за какво ще чакат. Радой Ралин даже придаде иронична окраска на този феномен: „Българска майка юнашка по цял ден виси на опашка“.

След 70-те години се появяват първите супермаркети. Площите са обширни, но най-видимото е пак отсъствието на разнообразни стоки.

Другият феномен на соцтърговията беше, че знаехме кое колко струва. Ако ще на другия край на България да влезеш в някакъв магазин, всичко си струваше толкова, колкото си го знаехме. Тогава цените на всички стоки се определяха от държавата, а те бяха еднакви за всички магазини. Цените на повечето стоки от първа необходимост не се променяха в рамките на 15-20 години. Например белият хляб – от 1960 до 1977 г. се продаваше за 34 ст./килограм. Стабилните и сравнително ниските цени на потребителските стоки бяха гордост за управляващите. В края на 70-те обаче държавата е на ръба на фалита и се налагат спешни мерки за спасяване на положението.

Така се стига и до най-голямото увеличение на цените за целия период на социализма, което става през 1979 г. Най-много скачат цените на хляба – белият с 41 на сто, а типовият – със 73 на сто, месото и месните произведения – с около 42 на сто, и на млякото и млечните произведения – с 37 на сто. Последното рязко увеличение през периода е през 1985 г. Тогава средната работна заплата е около 220 лв. (строителен работник с висок разряд например получаваше 400 лв., а един учител – 180), а средната пенсия около 100 лв. (едни вземаха 60 лв., други – по 140).