Нощем над Белградската крепост се стеле призрачна мъгла, а калдъръмените ѝ пътеки отекват от самотни стъпки. Говори се, че Белградската бяла дама скита сред руините – силует, обвит в бледа светлина, който чака своя любим.
Легендата разказва за младо момиче на име Милена, което било влюбено в смел воин. Той ѝ дал обет, че ще се върне при нея след войната, но така и не се завърнал. Милена стояла всяка вечер на крепостната стена, взирайки се към хоризонта, докато един ден я открили бездиханна, с лице, замръзнало в тъжен копнеж. Оттогава духът ѝ бродел на същото място – жена в бяла рокля шепнела нежни думи на някого, когото вече го нямало.
Много посетители на крепостта разказват, че са виждали бледото ѝ лице в прозорците на кулите, а някои твърдят, че са чували приглушен плач, долитащ от стените. Случвало се е камери да отказват да снимат, а фенери да примигват без обяснение.
Една нощ млад журналист, привлечен от историите, решил да прекара нощта в крепостта. Записвал всяко потрепване на сенките, всяка промяна в тишината. Когато часовникът ударил полунощ, той усетил студен полъх, а на стената пред него, върху студения камък, се отпечатала ръка. В този миг, в мъглата, пред него се оформила женска фигура с тъжни очи. „Той обеща...“ – прошепнала тя, преди да изчезне. На сутринта журналистът открил, че записите му били повредени, а ръкописът му – изчезнал. Единственото, което останало, било усещането за нечие свръхестествено присъствие.
Все още няма коментари