Бард се “гъбарка” с милицията пред соцминистъра

Около Плевен има особена магия за певци, композитори, творци с изтънчен хумор. Любо Данчев от дете показва заложби. Дванадесетгодишен пее по училищната радиоуредба, солист е в хора на ученичките, участва в концерти. Освен в математическото школо се обучава и в музикалната гимназия при Дора Гложенска. Това е времето на късните “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс”, когато учениците опъват “жиците”, без да бъдат подложени на гонения, и редуват на дансинга хали-гали с рок и медисон с туист. 

В Плевен като гъбки никнат музикантски групи. Срещат се на “Алеята” в градската градина и се уговарят за концерти, или “сбирки по интереси”. Така наречената “Топалска скала” (сцената на читалище “Васил Топалски”) е арена на момчетата с китари и саксофони, а залата е препълнена. Любо Данчев прави компания с Максим Горанов, бъдещият член на “Диана експрес”, Митко Гетов, продължил после със “Сребърни звезди”, има и колоритни имена като Ваньо Кафето, Радо Дебелия...

Петнадесетгодишният “групар” Любо Данчев получава поръчение от директора си да обогатят програмата на партийно-отечественофронтовска сбирка в читалището. Белокос отговорник казва на момчетата да свирят каквото искат. Когато Любо “дръпва” битълсите и стига до припева “Облади, облада”, 

другарите дръпват шалтера на сцената. Дотук! Нямало място за неприлични изрази...

Завършил математическата със златен медал и след спечелена олимпиада, Любо учи “Физика” в тогавашния СДУ “Климент Охридски”. Пиететът към литературата води към българската филология, където се дипломира с Димитровска стипендия. А на Партията на Димитров посвещава първите си “инакомислещи” куплети и в тесен кръг на авери пее в чест на Тринадесетия конгрес на БКП: “Червена сърцевидна кръпка на белите ми дънки лепна и мислех си, че нашта тръпка е истинска и дълголетна. Набичих стойката на йога пред ректоратския Евлоги и мислех си: кафе и бира във лев назаем се побират...”

Един-единствен път бардът участва през 1977 г. в песенния фестивал “Ален мак” в Благоевград и шокира още на прослушването. Любо си спомня откъслечни фрагменти от текста на неговата песен: “... Целият Пловдив е в ужас и смут, в плен и пожарища, майна... даже на хълма отгоре стърчи двайсетметров Альоша...” “Пратиха ми двама цензори - Наско Звездинов и полковник Орлин Орлинов - и два дни ми редактираха “майната”...

Любо Данчев и актрисата Мая Горанова правят спектакъл по стихове на Борис Христов, Иван Цанев и Миряна Башева, Любо пее песнички за поетите. И идва височайша покана от МВР да се представят на абсолвентската вечер на специализираната милиционерска школа “Георги Димитров”, випуск 82. След тържествената част артистите са поканени на банкетната маса на министъра Димитър Стоянов. Я да видим какво ще ни изпеете в чест на Народната милиция?

Бардът усеща, че е дошъл моментът за “великолепна” танцова мелодия

Която има забавен текст, а питиетата трябва да забавят реакцията на възприятието:

“Където да седна, аз знам, на същата маса сте вие, мадам, и чувате всичко, каквото говоря, и виждате как със кюфтето се боря. Когато си плащам, ще знам, че келнерът също сте вие, мадам, че вие сте гардеробиерът, накрая дори портиерът. Мадам, мадам, мадам, аз искам да бъда понякога сам, простете ми, мадам, аз искам да съм сам...

Когато си тръгна оттам, в трамвая отново сте вие, мадам, поглеждате скришом зад вестника днешен и виждате ясно животът ми грешен. И лека-полека започвам с насмешка да гледам на своята личност човешка, защото дори да съм сам, вътре във мене сте вие, мадам, посягаща точно натам, където плахо примира сърцето. Мадам, мадам, мадам, аз искам да бъда понякога сам, простете ми, мадам, аз искам да съм сам.

Когато съвсем ще съм сам, избягал от всичко и всички, мадам, там далече, където спира дори и сърцето, навярно и червеят там, който ще ръфа плътта ми, мадам, ще бъдете вие в последната плешка на моята личност човешка!”.

Както Любо си спомня, след последния акорд министърът на МВР се изправя до масата и запитва: “И какво ще отговори на тая песен Випуск 82?”. И запява: “Велик е нашият войник!”.

Както се казва: кой пял, пял, кой разбрал, кой не разбрал...

Новите “автомобили” на новото време задвижват мислите на барда за последно:

“Пред блока вяло “Ситроен” почива, до него в бяло БМВ се скрива. Измършавял от път и прах “на заден”, до тях се спря нелеп на татко ЗАЗ-а. От Добруджа дотука носи жалки две щайги круши с поздрави от майка, заръката да си увивам шала и да си търся булка според хала. Отива ЗАЗ-а под балкона с нещастните си двайсетина коня, а строги и изрядни два фиата подсмиват се отдясно до цветята. Смути се той дали да отпътува, или със тях това да съгласува... Почуди се в епоха на съгласност как ЗАЗ един да бъде в безопасност? Замисли се и спря, да помъдрува защо така и накъде пътува, и кой му дава право да се движи насам-натам, измършавял от грижи. Но пък зад него нервно клаксонират, че мислейки, движението спира, и няма как - припряно дава газ обърканият, жалък татков ЗАЗ. Поема той, макар без директива, отляво пропаст, вдясно кална нива. Няма повеля, няма надлежно решение, а той както винаги няма право на мнение.
Бялото БМВ в топъл гараж се прибира, двата фиата пък се подсмиват на ситроена, който шумно се възмущава, че ЗАЗ-ът все не може да се самоуправлява...”

Неизлечимо болен, Любо Данчев обърна гръб на суетата, но нямаше как да сбъдне своето: “Няма все така да бъда възрастен, искам пак да съм дете. Аз да се сравнявам само с ръста си, а другите да са “те”. Искам да имам контролно в събота, искам по физика 2. Точно така е, няма да сбъркате - искам да съм дете”...