За червените прашки, Станишев и безгащниците

Когато на 20 априлий 1876 г. панагюрската княгиня Райна развяла байрака, на който освен „смърт или свобода” имало и лъв, тя едва ли е съзнавала, че това ще стане символът на третата българска държава.

Да, с лъвчета по калпаците са се кичели и хайдутите преди Априлското въстание. Но нужно е било нещо по-така – топчето да пукне, Европа да се стресне и Русия да скокне, че да приемат лъва като наш национален знак. И така – вече век и половина.
През 1885 г. наред с лъва се появява и левът. Щото дотогава сме се разплащали главно с франкове и алтъни. Какво ли не преживя и клетият той – деноминации, инфлации, дефлации, смяна на снимките по банкнотите (ту Борис, ту Димитров), но все пак оцеля. Или поне засега.

Малко по-късно в България нахлу и т.нар. „лява идея”. Нейните прародители са санкюлотите, което в превод от френски означава „безгащници”. Т.е. това са онези прослойки, които са ходили без гащи, защото не можели да си купят такива.

Дядовците на идеята пък са монтанярите. Когато при демокрацията от немай-къде все пак в парламента трябвало да допуснат и представители на „низшите слоеве”, благородниците решили да ги наместят „горе вляво, в гълъбарника”. Та от тогава – и до сега. „Низшите” – горе вляво, заможните – долу вдясно.

Бащите на лявото охотно подхванали тази идея и даже я доразвили. Те въвели традицията на всичките си събирания да се пее Интернационалът – „На крак, о, парии презрени, на крак, о, роби на труда”.

И стигам сега до днешните „деца” на лявата идея.

Е, те не спират охотно да пеят Интернационала. И да стискат в ръце червената роза като неин символ.
Обаче да сте виждали сред тях някой „санкюлот”, сиреч безгащник? Аз лично - не.

Обратно – виждал съм снимка на един от съветниците на тогавашния премиер, а сега председател на Партията на европейските социалисти - г-н Сергей Станишев, с червени прашки.

Е, злите езици мълвят, че понякога е бил и без тях. Но между „санкюлот” и „санпраш” има огромна разлика. Нещо като между беден човек и привърженик на Истанбулската конвенция...

То така „децата” станаха и „монтаняри”. В смисъл че си изпонакупиха къщи горе в планината. И внезапно се оказа, че няма никакво значение кой вляво, кой вдясно, демек дали в Бояна или в Драгалевци.

Но се оказа, че това всъщност си е семейна традиция – били си свикнали от татковците да живеят там. Щото и предците им били „монтаняри”. По навик де, от партизанските им години не можели да забравят гората и планината...

Ами то същото май стана и с още две неща.

Първо, от тачанките, с които въвеждаха новия световен социалистически строй, пъргаво скочиха на мерцедесите – в началото татьови, после направо „заслужено” техни.

Второ, много сръчно замениха будьоновките с петолъчките и сталинските униформи - с елегантни европейски сака. И забравиха и за тачанките, и за будьоновките.

Сега г-н (или другаря, де да знам вече) Станишев е готов да забрави и за българската национална валута – лева. Ама то и в това има логика.

Той всъщност лесно прескача през лева – от рубли направо в евро. Що да си губи времето и да се мота в някакви си национални пари, след като другите са много по-стойностни.

Пък и аз лично нямам спомен да съм го виждал с „на чело му левски знак”. Било е или руският (преди), или американският (напоследък).

И трето, но не и по важност – на уж „левия” другар Станишев, който така пламенно агитира за влизането ни в еврозоната, просто изобщо не му пука за обикновения български човечец.

Имах възможността да бъда в две държави, току-що заменили валутата си с евро. Леле-мале!

В Белгия иначе милата ми и любезна домакиня ме помоли на 2 януари 2002 г. (току-що бяха сменили франковете с евро) да я съпроводя до супера като помагач (количкар де). Ама като излезе от магазина с касовата бележка от покупките, не беше нито мила, нито любезна. Защото ѝ излязло над 20% отгоре. Та го отнесох аз де...

През 2003 г. пък бях в Мадрид. Клетите испанци още не бяха свикнали с новата валута, та по магазините цените бяха с по две стойности – в песети и в евро. Ами пак под претекст „закръгляне” то никога не беше надолу, а неизменно нагоре. И навсякъде реакцията беше единодушна – „ихос де пута” (в най-мекия превод – кучи синове).

Доколкото знам, същото се случило и в съседна Гърция. Там резултата го видяхме неотдавна.

С всичкото това, казано дотук, приключвам с две неща.

Първо, май няма държава от Европейския съюз, на която гражданите да са доволни от налагането на еврото като „наднационална валута”.

Второ, да благодарим на евробюрократите, че ще ни сложат пак в чакалнята за еврозоната. Ние на това – да сме си в чакалнята, сме крупни специалисти. Чакахме 500 години някой да ни освободи от турското иго, после 45 години - някой от съветското робство, сега ще почакаме и още 10-15 години за еврото.

Всъщност май има и трето – само национални предатели (ако въобще дори и за миг са се чувствали българи) могат да бранят откровено антибългарски (да не говорим за „леви”, т.е. на потиснатия и унижен народ, както иначе не спират са си пеят) интереси.