Висилката като смокинов лист  

Преди време гледах един филм, не си спомням заглавието, в който бяха гръмнали единия герой в крака. Нищо му нямаше, куршумът беше пробил панталона и леко одраскал бедрото на героя, пускайки му две капки кръв. Човекът обаче виеше като линейка и силно изнервяше другия главен герой. В един момент здравият го попита: „Искаш ли да спреш да мислиш за болката в крака?“. Раненият, разбира се, казва „Да“. „Подай ми тогава ръката си“, каза здравият, след което пое подадената ръка и му счупи пръста.
Забавен епизод, редовно си го припомням.

С което си идваме на думата, а именно как президентът Радев още го боли главата от набиването на канчета, осъществено само пред руски камери (?!?) от т.нар. руски патриарх Кирил по време на неговото посещение у нас. Цялото българско общество пък се почувства като простреляно в крака. И понеже Румен Радев няма как да ни хване всички за ръцете и да ни счупи по един пръст, реши да ни развесели с цирков номер, белким забравим за болката и унижението от безпрецедентното държание само пред руски камери (?!?) в кабинета на институцията български президент.

Разбира се, има хора, пред които този номер минава. Ма каква физическа форма, ма какъв поддържан мъж, ма каква смелост да се метне на лоста в костюм...

Всичко това щеше да е изключително важно, ако избирахме наследник на Йордан Йовчев. Отчитайки безспорно добрата физическа форма на нашия президент обаче, позволете ми да изразя скромното си мнение, а именно, че тя (физическата форма) няма никакво значение извън личните комфорт и здраве на лицето Румен Радев, да е жив и здрав.

Институцията президент може да работи върху имиджа си, набирайки се на лост. Или бягайки в парк. Или играейки голф. Няма спор.
Но институцията президент няма как да скрие провалите си зад смокиновия лист на веселяшката гимнастика в някое военно поделение. Защото въпросите остават, а обществото ни все така се чувства простреляно в крака.

Защото дори и да не може да прави коремно, един български президент не би следвало да изгони българските медии от своя официална среща, а да остави вътре руските камери, които след това удобно да изрежат нужното им за целите на пропагандата.
Дори и да не може да прави коремно, един български президент не би следвало да лъже обществеността, че няма аудиозапис и стенограма от негова официална среща с делегацията на главата на Руската православна църква.

Дори и да не може да прави коремно, един български президент не би следвало да позволи на представител на чужда държава да държи такъв тон на институцията български президент, без да отговори реципрочно или дори да прекрати срещата в този ѝ вид.
Дори и да не може да прави коремно, един български президент не би следвало да остави без отговор руския натиск в посока провал на вселенския православен събор на о-в Крит преди година, както и въпроса с искането на Македонската православна църква към БПЦ, засега оставено без отговор отново под немного таен и дискретен чужд натиск.

Защото това са истински важните въпроси, когато на гости ти е т.нар. руски патриарх.

Ако обаче на гости ти е неофициалният, втори, външен министър на Русия (определен като такъв от представители на руската Дума и на руската управляваща партия) и от висотата на институцията президент си приел да принизиш визитата до именно такава – на лице, негласно иззело функциите на руски дипломат, то тогава тези (църковните) въпроси спират да са важни.

Тогава обаче биха възникнали редица други въпроси, а именно: Защо България продължава да плаща едни от най-високите цени за руски газ в Европа и пренася ли се косвено върху нас енергийният рекет от страна на Русия, ако транзитът през Украйна бъде спрян по политически причини? Защо България беше принудена да заплати над милиард и половина лева за практически неизползваемо частично оборудване за спряната АЕЦ “Белене“? Защо България продължава да е обект на хибридни информационни кампании от страна на руски медии? Защо България продължава да е обект на пряка намеса от страна на Русия в политическите процеси чрез пряко финансирани и толерирани проруски  и антиевропейски политически партии? Защо след потъпкването на международното право с анексията на Крим от страна на Русия продължава да се говори за нови ракети и да се чува дрънкане на оръжие, вместо да се върви към разрешаване на конфликта в Украйна и нормализиране на международните политически и икономически отношения? Защо руските дисиденти и противниците на сегашната власт биват избивани, арестувани, съдени и цензурирани?

Това е прекалено „ястребско“, ще каже някой. Не отива на 3 март да се отнасяме така с гостите ни – освободители, би казал друг. Защо ни е да си връзваме на здрава глава бинт и да се караме с руснаците, ще каже трети.

И ще са прави за себе си – това мислене е резултат от дългогодишна пропаганда и фалшива реалност, набивана в главите на хората от един човеконенавистен режим.

Президентът обаче е друга бира. Или поне искаше да бъде. Обещаваше.

Защото кампанията на кандидата Румен Радев беше само преди година и там се наслушахме на безспорно красиви и надъхани речи за българските гордост и достойнство, за приоритетите ни, за националните ни интереси. Гордият български генерал, който ще се вдигне във въздуха и ще покоси с безмилостен откос всеки, осмелил се да накърни честта и самочувствието ни.

Е, не излетя. Приземи се, и то в канавката. И не беше приземен от вражеската авиация или от друг горд и атлетичен генерал, а от руско ченге с килимявка. Което с назидателен тон обясни на фалшивия супермен точно къде му е мястото.

И в отговор получи само едно притихнало кимане.

Което притихнало кимане ясно показа едно: Смелият летец е останал някъде в кампанията. Сега президент е поредният харесал комфорта на кабинетите опортюнист, който тънко мери рисковете и препятствията пред себе си, за да си осигури още някоя и друга година в меките кресла на служебната лимузина.

Да, мен Румен Радев не ме е излъгал с нищо. Излъга избирателите си.

Но срамът е за всички българи.