Кубрат Пулев – бабаитлък, разрушен в деветия рунд

И така – чудото не се случи. Кубрат Пулев, наричан помпозно Кобрата, падна в нокаут в деветия рунд и не успя да вземе световната титла в професионалния бокс. Загубата едва ли щеше да отекне така болезнено, ако не беше нагнетяваното медийно напрежение преди срещата. Спортните новини в един момент изчезнаха и се превърнаха в постоянна реклама на шансовете за нашия сънародник да вземе главата на британеца Антъни Джошуа. Знайни и незнайни инфлуенсъри започнаха да упражняват патриотични възторзи и да ни призовават да сведем глава пред чудото на юмруците на Кобрата, които щели да му осигурят световна доминация и слава. Признавам си предварително – не успях да попадна под магията на този душевен трепет. Никога не съм следил отблизо кариерата на Пулев и честно казано, за първи път се замислих за неговата фигура, когато избухна скандалът с американската репортерка Джени Суши. Още тогава Кобрата ме изпълни със съмнения. Не ме разбирайте погрешно – далеч съм от мисълта да смятам Суши за невинна монахиня, изпълнена с непорочни мисли, но факт, че дори тя да беше най-голямата уличница на Земята, един джентълмен никога не би се държал като Пулев. Това беше класически казус на история без положителен герой и самият факт, че много хора бяха готови да подпишат индулгенция на българина, ме изпълни с леки съмнения.

Сега същия го видяхме в различна история. Но и тя завърши в деветия рунд, като мина през няколко нокдауна и търкаляния по ринга. И след загубата, вместо да дойде поне кратък миг на просветление, инфлуенсърите продължиха да настояват да целуваме маратонките на Пулев. Собствената му държава и народ му дължали уважение. Така ли?

Покрай този боксов мач прочетох десетки патетични есета на тема: „Как Кубрат Пулев ме накара да се гордея, че съм българин“. Повечето от тях бяха изпъстрени със социална романтика тип „Чарлс Дикенс“. Та в тези текстове сълзливо се разказваше как преди 29 години в „Младост“ се ражда младо момче, което е предназначено за велики дела. Майката умира рано, бащата е патриот и тренира синовете си в мазето на техния блок. Така започвал звездният път на Пулев, който го води до обятията на Андреа и битката с Джошуа. Не знам дали някой пиар се е потил върху тази еднообразна и клиширана патетика, но тя като снайпер цели в душата на кръчмарския патриотизъм и му бие мощен адреналин, както и усещането за право на съществуване. Това е равносилно на тупането в гърдите и издаването на звуци на шимпанзе, както правеше откаченият брокер във „Вълкът от Уолстрийт“. Някакъв наш си ритуал по усещането за родина, който става все по-абсурден и откачен. Не защото България не го заслужава, а защото винаги избираме да се закачим за най-съмнителното, най-досадното, най-помпозното в нея и да го увеличим до размера на национална икона. Точно такъв е случаят с Кубрат Пулев.

Изобщо не искам да подценявам неговите спортни качества. А и специално за двубоя с Джошуа той очевидно се беше подготвил – видяхме го отслабнал, тренирал, мотивиран. Проблемът дойде от нелепото перчене пред камерите, от наглостта на претенцията, особено когато не е покрита от реални възможности. Да, всички знаем, че размяната на реплики пред кантарите е нещо като обичайно телевизионно шоу преди всеки голям боксов мач. Това е рекламен трик и маркетингов фокус. Зад всяка такава среща стои огромна инвестиция и промоутърите искат да превърнат всеки бой в спектакъл, в сапунка, която да ангажира публиката и да я кара отново и отново да си плаща, за да гледа това състезание. Всъщност вече не състезание, а истинско риалити, където хвърчат страсти, тестостерон, мускули, а корпоративните спонсори с радост усещат как портфейлите им натежават все повече за сметка на подлъгания от телевизионни емоции пролетариат. Проблемът във възприемането на поведението на Пулев дойде от контраста между заканите и пъченията и реалното поведение на ринга. Още от началото се видя, че българинът по никакъв начин не е достоен противник на Джошуа. Британецът се оказа хладнокръвен, интелигентен и бърз, с което си спечели тотална доминация на ринга. Дори в някакъв момент колективната българска душа беше скована от подозрението, че екипът на Джошуа съвсем целенасочено му е избрал Пулев за противник, защото той по никакъв начин не може да разклати неговото самочувствие на световен шампион. Сякаш бяха оставали нашия сънародник съвсем целенасочено да разиграе максимално шоуто на своя бабаитлък, който след това да бъде разтрошен на малки парченца в деветия рунд, а и много преди това.

Всъщност лично за мен най-унизителното дойде не от загубата. Ние сме представители на народ, който е свикнал със загубите и който отдавна не ги превръща в някаква особена форма на трагедия, освен смилането им в меланхолични фейсбук статуси. Кубрат Пулев загуби, но това не означава, че вселената е свършила или че утре Бойко Борисов няма да пусне ново видео в социалните мрежи. Той все пак стигна до висоти в световния спорт, където малко са стигали. Но контрастът между Джошуа и Пулев беше размазващ. Първият нито един път не мина границата на достойнството, а вторият буквално се пръсна от чалга-простотия. И не си мислете, че за мен този извод не е болезнен. Но сме длъжни да го направим. Из социалните мрежи разни новоизлюпени балкански арийци пишеха есета за Джошуа, които биха накарали даже Алфред Розенберг да се изчерви, и заради това победата на британеца ме зарадва. Не защото исках Кубрат Пулев да изгуби, а защото ми се искаше всички тези анономни расисти, маниаци и кандидати за концлагери с расови теории да получат един в топките. Победата на Джоуша в този смисъл имаше и силен политически отзвук у нас, който вероятно няма да остане докрай разбран. Цяла орда от чалгар-патриоти си го получи. Това не е за подценяване.

Кубрат Пулев обаче е по-сложен казус и отива отвъд спортната тематика. Както и отвъд патриотичните слюнки. Всъщност отдавна твърдя, че след като Патриотичният фронт нагло, брутално и арогантно си присвои думата „патриот“, ние ще трябва да воюваме обратно за нея, за да ѝ върнем яркия, символен и поетичен смисъл. Днес патриот е човек, който е правил майтапчийски снимки в Бухенвалд, който е хванат да кара пиян или хвърля бомбички срещу обикновени хора от прозорците на партийната си централа. В този смисъл Кубрат Пулев също е удар върху патриотизма, защото човек не може да не се запита – това ли ще е примерът, който трябва да следваме? Това ли ще е светлият блясък, който трябва да ни хвърля в политически възторг? Тази дебелащина ли ще определя живота ми и ще ме дави като водите на мътно блато? Това ли постоянно тупане по гърдите и надаването на звуци и крясъци ли ще е основно мерило за обич към родината?

Пулев е метафоричен за повечето ни претенции и към състоянието на света. Ние сме си изградили заслон в нашата интелектуална провинция и трудно приемаме, че светът от нея има някакъв смисъл. В този смисъл патриотичното тропане по масата може да ни върши работа като ритуал по временно сплотяване на нацията, но отвъд това то е безполезно, а често и разрушително. И най-лошото е, че цялото това дебелоочие настоява да бъде признато за нещо морално, светло и чисто. И наистина тук темата отива много над един боксьор. Не е ли същото и като гледаме как по време на Европейските съвети единственият премиер, който стои изолиран като аутист, е нашият? Големи претенции, големи размахвания на ръце, големи очаквания, а най-накрая вместо мощен взрив се получава нещо като звук от „нецензурния канал на Боримечката“. Ето този контраст между претенции и реалност е нашият вечен демон, който ни преследва в мъгливите дни на епохата и често ни паркира край бреговете на фейсбук още по-разделени, още по-ядосани, още по-неспособни да разберем защо не можем да отлепим от гъстото блато край нас.