Изсилиха ли се Каракачанов и „воеводите“

Решението на ВМРО да се яви самостоятелно на предстоящите парламентарни избори насочи отново вниманието към онова, което се случва в т. нар. патриотично пространство. Изглежда, че става въпрос за тактически ход, който да позволи на партията да се дистанцира спрямо партньорите си в управлението и в същото време да подчертае допълнително собствените си заслуги.

Коалицията „Обединени патриоти“ се заяви като представител на поне още петнадесетина политически формации на последните парламентарни избори. Тезата на трите основни партии – ВМРО, НФСБ и „Атака“, се основаваше на представата за необходимостта от единно представителство на „патриотичната общност“. Непрекъснатите призиви за единство са характерни не само за националистическите формации, но като че ли именно при тях те все по-рядко водят до траен резултат.
Сегашното поколение националистически форамции за разлика от предшествениците си от БНРП, БНДП, ОПТ и ОКЗНИ получи възможността да реализира съществена част от управнелските си намерения. Първото поколение от националистически формации беше свързано в много по-голяма степен със службите на тоталитарния режим и почти без изключение беше негативно настроено към демократичните политически промени. Сегашните политически субекти от националистическия спектър успяха трайно да се позиционират чрез противопоставянето си срещу ДПС и в същото време отчасти да ограничат щетите, които им нанасяше обвързаността с бившия режим.

Проблемът не се свежда само до личните лидерски амбиции. Сам по себе си патриотизмът би трябвало да е широко разпознаваема и споделена гражданска ценност. Но по отношение на идеологическия си профил национализмът би трябвало да бъде трайно фиксиран спрямо десни и консервативни политически идеи. Ако с цялата условност на подобно разделение се опитаме да подредим идеологически тези идеи, то национализмът е десен, интернационализмът е ляв и социалистически, а глобализмът и космополитизмът са по-скоро либерални по своя характер.

Свидетели сме на известен парадокс – десните политически формации и най-вече СДС не разпознаха патриотизма като своя естествена тема. На свой ред националистическите формации останаха за дълъг период от време доминирани от носталгия по тоталитарния режим, като дори някои от тях се оказаха крайнолеви в своите заявки към властта, като „Атака“ например, в своята първа версия от 2005 г.

Въпросът за характера на политическото представителство на националистическите формации продължава да бъде сложен, тъй като самите избиратели трудно определят своя собствен политически образ. Патриотарщината, характерна за българския телепопулизъм, размива границите на сбствено националистическите ориентации, превръщайки т. нар. патриотична общност в твърде неясно понятие.

Динамиката на електоралните нагласи показва, че засега ИТН на Слави Трифонов успява да привлече широката периферия на т. нар. патриотична общност. Трудно е да се прецени до каква степен този процес ще се окаже траен, но е сигурно, че изборът на ВМРО да се яви самостоятелно няма да ограничи тази тенденция. В същото време затруднението, пред което се изправя НФСБ, който значително по-отчетливо се вписва в дясноцентристкия и консервативен профил, характерен за национализма, изглежда, че няма да бъде преодоляно чрез активен диалог с десните политически формации.

Въпреки призивите за единство трите политически формации, както и останалите, които те представляваха в този парламент, останаха разделени по отношение на няколко теми. На първо място, това е темата „Русия“.

Последователната позиция и острата критика на Валери Симеонов по отношение на Руската федерация и особено на руския патриарх, доведоха до целенасочената кампания срещу него, която съществено ощети партията по време на изборите за Европейски парламент. Мнозинството от останалите националистически формации запазва доброто си отношение към Руската федерация, възприемайки я в зависимост от предпочитанията си или като продължение на Царска Русия или като нов Съветски съюз.

Втората съществена точка на разграничаване е свързана с представите за социално-икономическото развитие на България. По-голямата част от националистическите формации продължават да бъдат по-скоро леви и лявоцентристки, с ясно изразени очаквания за повече държава в икономиката. Това е и причината често националистическите формации да се доближават до идеите на БСП, която за пореден път на тези избори лансира своя проект за държавен социализъм. Именно това сходство чрез липсата на ясен профил сред избирателите позволи на БСП да се опита да навлезе в националистическото пространство и дори да играе лидерска роля в него.

Ако повечето националистически формации приемат, макар и резервирано, европейската интеграция на България, то отношението към Организацията на Северноатлантическия договор, остава все така точка на разграничаване. Отношението към НАТО, както и към САЩ, които се възприемат като неразривно свързани, остават все така теми, по които т. нар. патриотична общност продължава да изпитва дълбоки колебания.

На фона на всичко това ВМРО ще се опита да представи като своя заслуга по-голямата част от реализираните инициативи на ОП по време на мандата, прехвърляйки отговорността за неуспехите на ГЕРБ, „Атака“ и НФСБ. Тази тактика може и да даде резултат, но той едва ли ще е достатъчен, за да може ВМРО да получи съществена позиция в следващото Народно събрание. Партията ще трябва да търси взаимодействие с други формации, въпреки че традиционно се възприема като проблематичен коалиционен партньор. Рискът, който поемат „воеводите“, е по-висок, отколкото предполагат. Но истинската заплаха е по отношение на НФСБ, която разполага с ограничен период от време, за да намери своето пълноценно присъствие в дясната политическа общност, доколкото такава изобщо съществува.

„Атака“ практически изгуби както своя политически профил, така и съществена част от избирателите си. Изоставяйки крайнолявата си риторика, партията на Сидеров не успя да завърши поредната си трансформация към по-достоверна националистическа версия. След участието си в управлението „Атака“ вече не може да се възползва от радикалното си противопоставяне, още повече при интезивната конкуренция от страна на различните групи от протестиращи и техните странни съюзи.

В тази ситуация бъдещето на тези националистически формации след парламентарните избори изглежда неясно. Дори и да успеят да постигнат свое представителство, със сигурност те няма да имат позициите, които в 44-тото Народно събрание им позволиха да бъдат част от управляващата коалиция. Националистическите идеи по-скоро ще бъдат включени в програмните намерения на ГЕРБ и БСП, отколкото представлявани самостоятелно от „обединени“ или недотам патриотични формации.
Изборът на ВМРО може би ще определи края на това второ поколение националистически формации. Невъзможността за постигане на съгласие и трайно взаимодействие между тях освен въпрос на лични амбиции е и проблем на ясна политическа принадлежност. Изглежда, че с това ще бъде ускорен още един процес на трансформация в българския партиен пейзаж. Как ще изглежда следващото поколение от националистически формации, със сигурност ще зависи не от лидерските амбиции, а от това какво място ще заеме патриотизмът в полтическата култура на следващото поколение български граждани.