„Белязани“ ли са картите за втория мандат на Радев  

Времето за предизборни шеги, задявки и номера от селски вечеринки свършва. След броени дни (ако изборите не бъдат отложени заради пандемичната ситуация!) предстои да участваме в политическа игра с много високи залози, на които ще се решава бъдещето на всички ни. Мнозинството от българските граждани смята, че картите са „белязани“, но всъщност изходът зависи от нашето собствено решение. Но само ако решим да участваме и доколкото разбираме, че изходът зависи от собствения ни избор.

Българските граждани бяха умишлено подведени. Важните избори са парламентарните, защото от техния изход зависи и резултатът от президентските избори. Най-важният залог за резултатите от парламентарните избори е в това дали ще бъде формирано мнозинство от политическите формации, на които Румен Радев разчита за собственото си преизбиране и което е готово да следва дневния ред на собствените му амбиции. От резултатите от парламентарните избори ще зависи как ще приключи президентският вот.

Колко бързо успяхме да пренебрегнем дори елементарните правила на предизборна кампания, около които успяхме да се обединим през изминалите години? Служебното правителство участва в предизборната кампания и това не притеснява никого. Администрацията на президента действа като предизборен щаб. През последните двадесет години никой не си спомня подобна цензура в медиите като тази, на която сме свидетели в момента. Достъпът до медийното пространство е драстично нарушен. Дори самият принцип на плурализъм е подложен на съмнение.

Действащ президент е кандидат за втори мандат и продължава да назначава и да използва статута си, за да лансира конкретни политически субекти и преди всичко собствената си кандидатура. Елементарни правила на изборния процес биват подлагани на съмнение. Вече никой не е в състояние да обясни тази ситуация на международните наблюдатели на изборите у нас, но изглежда, че това не притеснява българските граждани.

Време е „да поставим картите на масата“, въпреки че се правим на „ваксинирани срещу истината“.

През изминалите повече от шест месеца на еднолична и безконтролна власт Радев демонстрира всичко онова, което си представя под „възстановяване на парламентаризма, правова държава и върховенство на закона“. Той търси парламентарно мнозинство, което да следва неговите приоритети, както това се случи в 46-ото Народно събрание. И именно тук бърка.

Радев прие подкрепата на БСП като даденост и се насочи към печеленето на влияние сред „партиите на промяната“. Като че ли в нарушение на закона назначи в СЕМ видна фигура на ИТН. През цялото време се опитваше да поддържа добри отношения с ДБ, насърчавайки вътрешните разногласия в обединението. След поредния слаб резултат на ИБГНИ се дистанцира от тях, но категорично подкрепи собствения си аватар в лицето на „Продължаваме промяната“. Е, „едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто – да го направиш“. В усилието си да „отгледа“ собствено мнозинство от зависими политически субекти Радев може да „сблъска“ собствените си протежета така, че дори и крехката перспектива за мнозинство да се окаже илюзорна.

Време е някой да запита: „КОЙ назначи Кирил Петков?“. Защо държавен глава на една европейска страна си позволява да подлага на съмнение прякото действие на Конституцията, за да осигури мандат на някого, за когото твърди, че „ако всички министри бяха като Петков, България щеше да бъде различна“? Да, без съмнение щеше да бъде различна, но това не дава отговор на въпроса какви корпоративни интереси стоят зад назначаването именно на този „успешен бизнесмен“ за министър на икономиката.

Радев побърза да назначи Янаки Стоилов за член на Конституционния съд. В крайна сметка, ако българските граждани решат, само след две седмици проф. Стоилов би бил министър в оставка. Какво налага тези бързи кадрови решения, и то в края на мандата на един президент? И какви са политическите сигнали зад тях?

Преди всичко, ако парламентарните избори на 14 ноември не излъчат отчетливо, аритметическо мнозинство в Народното събрание, вторият мандат на Радев ще бъде поставен под въпрос. Обратно, ако т. нар. „партии на промяната“ имат хипотетична възможност да съставят мнозинство, без БСП, тогава вторият мандат на Радев е нещо, с което отсега ще трябва да свикнем. В крайна сметка всичко ще зависи от готовността на БСП да „се върне на власт“ в ролята на „четвъртото колело“ на тротинетка.
ИТН понесоха тежки удари и не изглеждат готови да обслужат амбициите на Радев на всяка цена. ИБГНИ изглежда все повече като аутсайдер независимо от готовността на „почтените“ да ги използват докрай, за да осигурят собственото си преимущество. Но истинската драма е в ДБ, които са раздвоени в подкрепата си за Радев и Панов, без реални шансове за лидерска роля в бъдеща управляваща коалиция, водещи тежки политически битки както с ПП, така и със собствените си симпатизанти.
Радев разчита на това да спечели от конкуренцията между отделните политически формации за това коя от тях ще бъде определена от него като „почтена“. Това състезание от типа „Спортувай с Президента“ може да завърши с доста грозни сцени по трибуните.

Първият тур на президентските избори ще придобие собствения си политически смисъл само през резултатите от изборите за Народно събрание. Изглежда напълно вероятно проф. Герджиков да постигне значително по-широка подкрепа от онази, която може да му осигури ГЕРБ-СДС. Кандидатурата на Мустафа Карадайъ ще мобилизира досегашните, но е възможно да привлече и нови избиратели на ДПС. Лозан Панов би могъл да постигне по-слаб резултат от общите гласове за ДБ, но за сметка на това ще открои профила на онези, които не приемат механичния характер на обединението като изразител на десните избиратели. И точно това е залогът, който изнервя толкова много екипа на Радев.

Ако парламентарните избори не покажат готовност да бъде формирано мнозинство, което да следва дневния ред на Радев, той може да се окаже в изключително тежка ситуация на втория тур. Обратно, ако в краткото време между обявяването на резултатите от парламентарния вот и втория тур на президентските избори бъде формирана представата за мнозинство, Радев може да се чувства сигурен победител.

Но отвъд тактиката на политическата игра стоят твърде много въпроси, които, изглежда, че отново няма да намерят своя отговор. И най-важният от тях е: „Докога така ще я караме?“ Предстои да разберем отговора на въпроса: „Докога?“, защото вече виждаме „докъде“ можем да стигнем в разрушаването на онова, което едва успяхме да изградим през изминалите години.