Анастас Герджиков – обединител или агресивна хрътка, която лае и хапе

След като се отдаде на екстремното политическо удоволствие да направи два пъти парламентарни избори в рамките само на няколко месеца, сега България спринтира към още един път от същото. Този път разнообразено и с президентски вот, за да бъде усещането максимално наситено. Вероятно един ден от висотата на историята ще можем да говорим за този период хладно, безпристрастно и отстранено, както изисква всяко едно изследване. Сега обаче ние се намираме в окото на бурята, край нас постоянно изригват скандали, проблеми, интриги, а към всичко това трябва да добавим и геополитическите и световните икономически сътресения, които придават на идващите избори опасен блясък на неосъществени надежди и амбиции. Ето защо смятам, че е полезно все пак да се опитаме да прегледаме поне една от тези битки от позициите на разума. Да се опитаме обективно да преценим кой за какво излиза на терена и какво може да постигне. И след като видяхме как зрелищно се самоубива след всяко телевизионно участие кандидатът на градското дясно Лозан Панов, спокойно можем да кажем, че големият двубой на президентските избори ще бъде между Румен Радев и Анастас Герджиков. Още отсега се вижда, че точно това противопоставяне събужда най-много страсти, емоции и фейсбук статуси, така че нека да се гмурнем смело в темата, за да видим какво ни чака в нейния край.

В ситуация на голямо политическо напрежение и разделение е много трудно да се подхожда обективно към личността на един или друг кандидат, но в името на здравия разум и древните богове на обективността сме длъжни поне да се опитаме да приложим това упражнение. Заради това е добре да признаем, че проф. Анастас Герджиков беше най-доброто, което ГЕРБ можеха да предложат днес, особено след управление, приключило с почти непрестанни протести. Герджиков е опит на ГЕРБ да повторят почти едно към едно формулата „Румен Радев“ от 2016 г. – кандидат встрани от политиката, с престижна позиция, без обществена управленска биография, но с много забелязващо се лично присъствие. Визитката на професора определено изглежда респектиращо – класически филолог, специалист по Аристотел, познавач на античната литература. Това само по себе си не просто е екзотично, но достойно за уважение. Защото в последните години от безкрайни политически крясъци и битки се позагуби гласът на онези, които познават миналото, които са разсъждавали над древните текстове и могат да свържат историята с настоящето. Според мнозина точно това е и ролята на автентичния интелектуалец. Разбира се, никой не е чувал Герджиков да е заемал през годините позиции по наболелите проблеми на обществото, но пък марката „Софийски университет“ си тежи точно на мястото. В началато на кампанията на професора направи впечатление и друго – независимо от хардкор-гербаджиите в Инициативния комитет той се опита да говори за национално единение и да свали нивото на агресивната риторика, която се стеле като токсична мъгла около Бойко Борисов и неговите политически лакеи. Някой правилно го беше посъветвал, че неговият най-голям коз е да не излъчва агресия, а да се опита да заеме ролята на автентичен интелектуалец, който се опитва да събере заедно двете части на едно болно и разпадащо се общество. Мнозина „анализатори“ веднага казаха, че това е големият плюс на Герджиков, че точно така той ще обезсили харизмата на Румен Радев и ще го постави в битка, която генералът не искал. Радев според тях искал на тепиха да излезе Бойко Борисов, за да го размаже и разпилее в директен политически двубой. Всъщност не знам доколко трябва да се доверяваме на хора, които имат по-малка успеваемост дори и от телевизионните врачки в прогнозите, защото Герджиков по никакъв начин не осигурява различен двубой. В последните десет дни неговите изяви започнаха да стават различни – агресивни, нападателни, непремерени. Сигурно в щаба на Радев доста се радват на тази промяна – тя доказва, че всеки кандидат, зад който застава Бойко Борисов, рано или късно се превръща в копие на бившия премиер. Това е опасно, защото и слоганът на професора за изборите – „Обратно към нормалността“, не се вписва в тази новооткрита агресивност. В крайна сметка Герджиков така и не успя да реши дилемата какъв иска да бъде – благ обединител или агресивна хрътка, която лае и хапе конкуренцията.

Румен Радев е точно на обратния полюс. Той влезе в тази надправара като фаворит. Защото в продължение на пет години той беше постоянна контратеза на ГЕРБ и техните корупционни паяжини. Пикът на тази битка дойде през юли миналата година, когато хиляди протестиращи пред президенството посрещнаха с възторг неговия вдигнат юмрук. Точно този горещ и напрегнат юли се оказа големият водораздел в българската политика. След него ГЕРБ, дори и да искаха, просто вече нямаше как да управляват. Мнозина смятат вдигнатия юмрук за слабост, за символ на разделението на нацията. Според мен обаче е точно обратното. Радев щеше напълно да се обезличи и да изчезне, ако тогава не беше излязал и не беше показал на хората, че е на тяхна страна. При това той излезе пред едно море от хора, в което имаше представители на всякакви партии – членове на БСП, на „Демократична България“, центристи, либерали, националисти и свободни радикали. Вдигнатият юмрук стана символ на едно различно обединение на страната. Обединението на промяната. Обединението на хората, които отказват повече да живеят по същия начин. В онзи миг Радев победи на президентските избори, а фактическото гласуване просто ще трябва да потвърди това. Всъщност президентът излиза от един почти безупречен мандат, в който той не направи почти никакви грешки. Методично, последователно, фино той успя да наложи своята политическа линия и да се яви за втори мандат, подкрепян от цял букет от партии. Дали всички те ще му помогнат наистина, е отделен въпрос, но това, както се казва, е обект на отделен анализ.

Нека да видим обаче и слабостите. Истината е, че от май месец насам Румен Радев е отговорен за управлението на държавата. Всеки, който разбира детайлите, знае, че служебно правителство няма как да е безкрайно ефективно без работещ парламент, но отговорността за властта е в ръцете на президента. Това е голямата сила и истинската ахилесова пета на Радев. Сила, защото много хора видяха, че е възможно управление и без Борисов и неговия карикатурен стил и слабост, защото виждаме как икономическите проблеми се трупат, цените скачат, а здравната система отново започна да агонизира. Всъщност най-сериозния удар по Радев досега нанесе именно едно действие на здравния министър Стойчо Кацаров, който въведе задължителното изискване за зелен сертификат буквално от днес за утре. Такава радикална промяна в страна, в която едва 20 на сто са ваксинирани, няма как да бъде направена по този начин. Действията на кабинета не само не успокоиха хората, а събудиха вулкан от емоции и страсти и вероятно наляха някой и друг процент отгоре на кандидата на „Възраждане“ Костадин Костадинов. Цените на тока също се отразиха като снаряд върху управлението и макар че кризата там е наследена, когато сметките дойдат, едва ли някой ще седне да се връща назад в историята.

Бойко Борисов много обича да говори за „едноличния режим на Радев“ или направо за „диктатурата“, но истината е, че това е грандиозно преувеличение. Голяма част от действията на служебния кабинет не са разваляне на обществената среда, а просто я нормализират. Защото демокрацията не е лишена от конфликти, в нея има интриги, подлости и скандали, но го няма усещането за безвремие, замръзналост и истински авторитаризъм, който така ярко характеризираше епохата на Борисов. Всъщност това е големият плюс на Радев. Той върна усещането за демокрация. И точно защото не е диктатор, това освободи огромна ярост срещу него.

Всъщност това ще е основният сблъсък на президентските избори. Един кандидат, който меланхолично въздиша по някакво невъзможно минало, и друг, който предлага различна визия за бъдещето, макар и с ясното усещане, че пътят натам ще е труден и мъчен.
Не е като да няма истински избор.