Александър Йорданов: Спомен за 10 януари 1997 г.

Александър ЙОРДАНОВ

България в началото на 1997 г. Инфлацията растеше ежедневно. Трудът бе тотално обезценен. В страната свършиха зърнените запаси. В магазините не достигаха основни хранителни продукти. Само за около месец българският лев напълно катастрофира. Един американски долар се обменяше за 3 000 (три хиляди) лева. Инфлацията достигна 300%. За сравнение през декември миналата година, когато заблудени нашенци протестираха, тя бе 3%. Средната месечна заплата падна под 15 щатски долара. За сравнение днес тя е повече от 1500 долара. С други думи, имаше защо гражданите преди 29 години да протестират.

Не така бе през отминалия декември. Тогава наблюдавахме протест за начесване на протестърската краста на опозицията. След протестите, които избухнаха в края на 1996 и началото на 1997 г., постепенно България започна да се оправя, а след протестите от края на миналата година вече е ясно, че ситуацията у нас се влошава.
На 22 декември 1996 г. правителството на БСП с премиер Жан Виденов подаде оставка. На следващия ден социалистите избраха за свой лидер Георги Първанов. Но това не успокои гражданите, които настояваха парламентът да не гласува ново правителство, а да се проведат предсрочни парламентарни избори. И най-важното. Желаехме да бъдат наказани виновниците за катастрофалното управление на страната. Днес очевидно е обратното. Правителството на Росен Желязков бе успешно и затова България стана член на еврозоната – исторически успех за страната ни. Но протестиращите през декември без никакви аргументи твърдяха обратното. И вече е очевидно, че сгрешиха. Това ще стане пределно ясно на предстоящите избори.

През 1996-1997 г. най-много се коментираха имената на виновните за ограбването на банките. Оказа се, че всички те бяха излезли от шинела на Държавна сигурност и са кадри на бившата БКП. Днес банките се пукат по шевовете от парите, които народът ни внесе само през миналата година в тях – над 10 милиарда лева. Работят и в почивните дни, за да могат хората да внасят и теглят своите пари. Коментираха се и т. нар. кредитни милионери, бъдещи олигарси. На митинги и демонстрации в цялата страна лидерите на СДС тогава обещаваха възмездие. Особена популярност придоби изреченото публично обещание на председателя на синята коалиция Иван Костов: „Няма да ви излъжем!“.

На 28 декември 1996 г. 37-ото Народно събрание прие оставката на правителството на БСП. На 3 януари 1997 г. социалистическото мнозинство в парламента отложи гласуването на предложената от СДС „Декларация за национално спасение“. От парламентарната трибуна Иван Костов защити тезата за необходимост от „национално съгласие“. „Съгласие“ и „спасение“ се превърнаха във вълшебни думи. Всички политици ги изричаха, но всеки от тях си мислеше за различни неща. Днес за „съгласие“ не се говори и всички политици се изживяват като спасители. Дори най-младите, които хал хабер си нямат от политика, си самовнушиха, че ще спасяват България. Но от какво и от кого? Нима след като Европейският съюз реши, че трябва да бъдем негови членове, да сме в Шенген и еврозоната, той не е наясно, че България отдавна е спасена?

На 8 януари 1997 г. социалистите номинираха за премиер Николай Добрев – министър на вътрешните работи в кабинета в оставка на Жан Виденов. Години по-късно стана известно, че Иван Костов е провел няколко срещи с него и с Георги Първанов задкулисно, далеч от погледите на софиянци, в потаен хотел на връх Копитото на Витоша и без да информира НКС на СДС. А гражданите както тогава, така и днес очакват политиците да действат открито, публично.

Рано сутринта на 10 януари 1997 г. по призив на КТ „Подкрепа“ недоволни граждани обсадиха сградата на Народното събрание. Няколко часа по-късно президентът д-р Желю Желев, чийто мандат изтичаше на 21 януари, отказа да връчи на БСП мандат за съставяне на ново правителство. Така той наруши конституцията, но демонстрира политическа воля в сложна политическа ситуация. Синдикалистите от профсъюза „Подкрепа“ призоваха към национална политическа стачка и гражданско неподчинение. След известно колебание ръководството на СДС отправи същия призив. Денят бе петък и към 12:00 часа парламентът вече бе напълно блокиран от протестиращи граждани с искане народните представители да го напуснат. Ехтяха скандирания: „Напуснете парламента!“ и „Червени боклуци!“. Но депутатите от БСП отказаха да излязат от сградата. Част от народните представители на СДС напуснахме парламента, защото не искахме да бъдем преграда пред недоволството на гражданите. Но други, които мислеха вече в категориите на „националното съгласие“, останаха в него. Съгласувано с Иван Костов, новоизбраният президент Петър Стоянов се обърна към протестиращите с призив да се разотидат, за да се избегнат крайни действия. Но гражданите вече не бяха склонни да го чуят и щурмуваха парламента. Стигна се до сериозни сблъсъци с полицията, която бе подкрепена и от вътрешните войски. Имаше ранени. Пострада и бившият премиер Филип Димитров. Под засилена въоръжена охрана към полунощ народните представители от БСП бяха изведени извън парламентарната сграда. Но протестите продължиха и заляха цялата страна, а Иван Костов от стълбите на бившия Партиен дом, днес сграда на Народното събрание, публично заяви: „И когато вземем властта, комунистите ще идат, където им е мястото“. Но пропусна да каже кое е това място, а и както по-късно се оказа, на Копитото той вече се бил разбрал с тях на принципа: каквото било, било! Ограбено – забравено!

На 14 януари 1997 г. се проведе важно заседание на НКС на СДС. На 22 януари Петър Стоянов встъпи в правомощията си на президент и на 28 януари връчи мандат на БСП за съставяне на правителство. На 4 февруари БСП върна мандата. Президентът Стоянов твърди, че именно той е отказал Николай Добрев – кандидат за премиер, и Георги Първанов от мерака им да съставят ново социалистическо правителство. Тогава на заседание на Консултативния съвет при президента бе постигнато споразумение за провеждане на предсрочни парламентарни избори през април и за запазване на социалния мир. На 12 февруари президентът назначи служебно правителство с премиер кметът на столицата Стефан Софиянски, разпусна с указ 37-ото Народно събрание и насрочи провеждането на предсрочни парламентарни избори на 19 април.

Днес очакваме партиите да не правят опити за съставяне на правителство, президентът да назначи поредното безпомощно служебно правителство и в края на март или началото на април да се проведат седмите за последните пет години парламентарни избори, което говори за пълна политическа неадекватност на всички, които настояват за промяна, а постоянно водят страната към дестабилизация и хаос.

Първото решение на служебния кабинет на Стефан Софиянски от първия му работен ден бе за въвеждане на валутен борд, за да се спре сгромолясването на националната валута. Но това стана възможно едва на 1 юли след парламентарните избори, когато вече премиер на страната бе Иван Костов. А първият парламентарен акт на спечелилите изборите Обединени демократични сили бе приемането от 37-ото Народно събрание на предложената от Костов „Декларация за национално съгласие“, която бе обнародвана в бр. 38 на Държавен вестник на 13 май 1997 г. Тогава се прие да бъде въведен валутният борд и се обеща „справедливо разпределение на социалните тежести на реформата“, „ускорено и реално възстановяване собствеността на земеделските земи и създаване условия за ефективното им използване“, „решителна борба с престъпността и особено с организираната престъпност и корупцията, независимо от политическия цвят, на всички нива и власти в държавата“, „отваряне на досиетата на политиците, висшите магистрати и администратори“, за да се неутрализира тяхната зависимост от бившата ДС. Като стратегическа цел се постави пълноправното членство на България в Европейския съюз и НАТО.

Въпросът за вината на социалистическата партия за националната катастрофа остана в миналото. България погледна към своето бъдеще, в което мнозина от нейните съсипници и грабители предстоеше да станат „честни бизнесмени“, а някои от тях и „честни олигарси“, които днес дори подкрепят, а според някои и са финансирали протестите срещу правителството на Росен Желязков. Архивите на Държавна сигурност не се отвориха веднага, а когато този процес започна, той се осъществяваше дълго време избирателно. Не се прие закон за лустрацията и такава не бе проведена. „Няма да ви излъжем“ не се случи. Затова пък „мирната революция“ на „националното съгласие“ и на договорената промяна ни отвори вратата за членство в НАТО и ЕС, стабилизира икономически страната. Но остана много горчилка в душите на хората, които подкрепяха „синята идея“. Защото те станаха свидетели на несправедлив преход, облагодетелствал номенклатурните кадри на БКП и Държавна сигурност, както и наследниците на яки комунистически и ДС фамилии. Примерите са добре известни.

Това е моят спомен за 10 януари 1997 г.