Радев ревнува от Борисов заради „варненския шербет“  

Конституцията от 1991 г. постанови, че президентът на демократичната Република България се избира пряко от народа. Но подозирайки (и с основание), че и бъдещият ще е „син”, тогавашното „червено” мнозинство във Великото народно събрание се постара значително да ореже правомощията му, свеждайки ги предимно до представителни функции. И да прехвърли цялото оперативно управление на изпълнителната власт.

Е, това си беше чист юридически оксиморон.

По принцип победителят в президентската надпревара получава между два и три пъти повече гласове от партията, която го е излъчила. И докато тя продължава да си го смята за „свой”, той постепенно се еманципира до степен между нея и него да започнат да прехвърчат искри, а понякога да се стигне и до откровена война помежду им.

Така стана още с първия демократично избран държавен глава д-р Желев и прословутите му „Боянски ливади”. Много пъти след това съм дискутирал с него темата и той все е бил непреклонен: не може една партия да си повярва, че е взела властта „с малко, но завинаги”, не може да се изпокара с всички – от синдикати до медии, и да се брои за „демократична формация”. И май беше прав...
Неговият наследник г-н Петър Стоянов беше по-търпелив и изтрая мълчаливо цели три години, преди да изока: „Иване, кажи си!”. Ама какво да си каже Костов?

Че е организирал най-грабливата и престъпна приватизация? Че буквално е подарил на съпартийци и съмишленици (между които, апропо, и г-жа Нинова) най-апетитните хапки от българската икономика? Или че чрез своята анти-ДПС политика направо прати електората му в обятията на Георги Първанов?

Г-н Първанов също дълго време стискаше зъби. Нещо повече, при г-н Сакскобургготски отношенията президентство – изпълнителна власт изглеждаха съвсем нормални. Както между другото и при първия кабинет на г-н Борисов...

Не обаче и при Станишев. Той на няколко пъти успя да вбеси г-н Първанов, а накрая дори изключи от партията си човека, който фактически го създаде. Ама българска му (или балканска) благодарност...

Или както се вижда, потенциалът за конфликти между президентството и изпълнителната власт е заложен още в основния закон. И досега почти никой държавен глава не е пропуснал да се възползва от това.

Казвам „почти никой”, защото си имаме и изключение – Росен Плевнелиев. Изглежда ухото, което г-н Борисов му издърпа в нощта на „неговата” изборна победа през 2011 г., му държа яка влага в следващите пет. Е, оставяха го да си дрънка своите небивалици, на които се смееше цялото общество, включително и хора от собствената му партия.

Струва ми се обаче, че наред с всичко друго тъкмо неговото злощастно „президентстване” се превърна в един от факторите за загубата на следващия кандидат на ГЕРБ...

И така стигам до сега действащия държавен глава.

Всъщност защо се сдърпаха с премиера? Ако е заради това, че г-н Радев си позволи да определи парламента като „нотариална кантора” за подпечатването на актовете на Министерския съвет, заставам зад него. Този мач вече съм го гледал като депутат през 1997-2001 г.

Тогавашният председател на Народното събрание не смееше дори и да кихне, преди да го е съгласувал с Командира. И едва след това съобщаваше „решението” си, което веднага беше спускано на синьото мнозинство в залата. Което пък на свой ред го гласуваше безропотно като „парламентарна гилотина”.

Ами г-н Борисов досущ повтаря методите на Костов. „Аз го пуснах, аз го изтеглих”, „Аз го вкарах, аз го изкарвам” (става дума за законопроекти и решения де). Ами това хич не е парламентарна, а чисто премиерска република. В която парламентарното мнозинство наистина е като „нотариат”.

Според мен обаче въпросът за разправията между президент и премиер е доста по-дълбок – ревност.

Ако отново се върна към Конституцията, според нейния чл. 92, освен че „олицетворява единството на нацията”, президентът и „представлява Република България в международните отношения”. По-надолу обаче, в чл. 105, пише, че „Министерският съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната”.

Поредният юридически нонсенс. В този интегриран свят може ли да има „външна политика на страната” извън международните отношения? И особено извън тези на Европейския съюз? Едва ли...

Вярно, в последно време г-н Борисов силно се активизира като „външен дипломат”. Толкова силно, че почти иззе функциите на г-н Радев да ни представлява пред Европа.

Но най-вероятно това не е само негова заслуга, а и на европейските ни партньори, които си го харесват и май предпочитат.
Да ревнуваш обаче с ехидни подмятания от рода на това, че следващия месец във Варна премиерът просто „ще поднася шербет” на президента на Турция, изобщо не би трябвало да е в стила на български държавен глава, който и да е той.

Поради това аз бих си помечтал г-н Радев да приземи бойния си самолет, вместо да го вдига в поредната атака, а г-н Борисов да се опита да потуши пожара между тях, вместо да долива масло в огъня.