Корнелия се държи за опашката на самолета на Радев

И както е казал поетът, българинът има навика „силно да люби и мрази”. Само че геният Ботйов вероятно е възприемал „българина” като едно цяло, което силно люби Отечеството си и силно мрази поробителя, който „бесней (а не просто присъства) над бащино му огнище”.

Уви, жестоко се е заблуждавал. И се е убедил в това още когато от Козлодуй до Враца хлопал само на яко залостени порти. И тогава продумал: „Боже мой, и аз съм тръгнал народ да освобождавам”.

Представяте ли си, любезни ми читателю? Още тогава фактически сме били възприели „двуполюсния модел”! Едни наивници мечтатели за свободна и независима България и една рая, на която ѝ било все тая, стига да оцелява.

И така вече близо век и половина.

При Стамболов започваме да се делим на „русофили” и „русофоби”. Не сме спрели и досега.
При Стамболийски се делим на „прогресивното селячество” и всичката останала „непрогресивна сволоч”.
После, между 1923 и 1944 г., пак сме разделени – на „фашисти” и „антифашисти”.

След 1944 и до 1989 г. – на „партийци” (с привилегии) и „безпартийни” (без такива).

Следва новото разделение – на „антикомунисти” и „комунисти”. Като преди това немалка част от първите страстно са подкрепяли вторите.

Ами не се ли разделихме и по въпросите „за” или „против” НАТО и Европейския съюз? Или „за”, или „против” мажоритарния вот? Или „за”, или „против” Истанбулската конвенция?

Мога да изброявам още много разделения. След като обаче г-н Румен Радев пое поста държавен глава, се появи още едно – между привържениците на „парламентарната република” и радетелите за „президентска”.

Ей на това вече му викам пълзяща политическа неграмотност. В смисъл че т.нар. елит хал хабер си няма за какво иде реч и какво той дрънка по уж „независимите” ни телевизии.

Започвам с най-елементарния въпрос – мигар от септември 1946-а до юли 1991 г. не сме били „парламентарна република”? В смисъл, не сме имали парламент и не сме били република?

Ами имали сме и сме били. Само дето парламентът беше нещо като „акустично ехо” на едноличната воля на Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков и Тодор Живков. Както, апропо, и преди това, при парламентарната монархия на цар Борис Трети.

Та именно поради това още в член 1 на новата Конституция от 1991 г. записахме, че не сме просто „парламентарна”, а „република с парламентарно управление”. Разликата, както се казва, е малка, но съществена.

Да, но с изключение на правителствата на Димитър Попов и Любен Беров, лека им пръст и на двамата, от Виденов през Костов, та до Борисов, си я карахме постарому. Сиреч - на „република с премиерско управление”.

Гледам сега, че и прясната председателка на Народното събрание не може да вдене тази разлика. Вероятно още не е стигнала в прочита си до чл. 84 от Конституцията, за да вдене, че тя е „началникът” на премиера, е не той – на нея.

И че парламентът назначава и контролира дейността на министър-председателя, а не обратното. Ама май и иначе почитаемата дама няма и кураж да го вдене...

Отивам сега към другия „отбор” от новия „двуполюсен модел” – на мераклиите за „президентска република”. Той се състои предимно от ръководството на БСП, което се е хванало за опашката на самолета на г-н Радев с такова настървение, че аха да го разбие.

А иначе от научна гледна точка „президентска република” в чистия ѝ вид има само в САЩ. Там дори си нямат и министър-председател, доколкото и тези функции се изпълняват от президента.

Нашите политически дебили обаче изобщо не се замислят поне за три неща.

Първо, че като реват за „президентска република”, те би трябвало поне да прочетат класическия труд на Морис Дюверже за „полупрезидентския режим”. И да научат, че между този в САЩ и онези (примерно) във Франция, Финландия, Полша, Русия и (отчасти) Португалия има съществени различия.

Второ, че за да се въведе подобна форма на управление, е необходима радикална промяна на Конституцията.
И трето, че това е невъзможно без ново Велико народно събрание. Което пък посмъртно не може да бъде свикано.

Значи простият извод е, че всичко е само и единствено шум в системата и от едната, и от другата страна. С една ясна цел – увековечаване на двуполюсния модел, който чрез постоянното политическо напрежение захранва (не само в преносния, но и в буквалния смисъл) благоденствието на вече и без това добре угоения „елит”...