БСП – край на ужаса или ужас без край?

Труден въпрос. Сам за себе си не знам кое предпочитам. Изхождайки от базовата истина, че социализмът е рак, който разболява и унищожава всяко общество, върху което е бил експериментиран, наличието на подобна партия е ужасно самò по себе си.

Но да приемем, макар и с огромно недоумение, че такава партия все пак има. Има облъчени от 45 години пропаганда червени бабички, гласуващи за нея. Има и надебелели от 30 години приватизация и капитализъм червени мобифони, които умело и нагло осребряват доверието и гласовете на червените бабички.

И да се върнем на въпроса за ужаса.

Край на ужаса би означавал избор на нов, проевропейски и истински ляв прогресивен лидер. Лидер, който да припознае битката за правата на малцинствата – етнически, религиозни, социални, сексуални и други, за своя мисия. Лидер, който да е антикорпоративен (макар и да е под един покрив с Гергов и Добрев) и да има за своя мисия опазването на природата, а не реиндустриализацията и рестартирането на „Химко“ - Враца. Лидер, който да носи най-доброто от Макрон и Тимерманс с щипка лява провокация ала Бърни Сандърс или Александрия Оказио-Кортез, а не да се опитва да бъде червен Хитлер в пола.

Ужас без край би означавал още от същото. Хвърляща плюнки истерия от екрана и от трибуната на парламента. Култивиране на лъжата като способ за правене на политика. Фалшиви компромати, жълти фейкове и отказ от лявата идеология за сметка на ежедневното замеряне с обиди, папарашки снимки и флашки. Крякане по сламката в чуждото око и оглушително мълчание за гредата (и корупцията, и измамите, и обвиненията, и делата) в своето. Лавина от дискредитирани „остриета“, погребални агенти и неизвестни ентусиазирани девойчета за сметка на международно доказани авторитетни политици, които няма да се изгубят по коридорите в Брюксел и Страсбург.

Очертава ли се скоро развръзката?

По-скоро не. Вътрешната опозиция явно е слаба и некоординирана. Само 25 от 180 души в националното ръководство внесоха предложение за точка с промяна на устава по време на предстоящия конгрес, без да съобразят елементарното изискване за внасяне на подобно предложение не по-късно от 14 дни преди датата на конгреса. Очевидно липсва координация, очевидно липсва сила, очевидно липсва масовост на анти-Корнелия движението в БСП.

Очевидно липсва и фигура, способна да влезе в пряк сблъсък с Корнелия Нинова, особено по сегашните правила за пряк избор на председател, и да го спечели. И доколкото фаворит на опозиционното крило за момента е Валери Жаблянов – като идеен противник на БСП не спирам да си тананикам великата Богдана Карадочева и нейното страхотно „И само си викам дано“. Разжалван заради скандални изказвания, бивш зам.-председател на парламента, милионер (то пък кой в БСП не е), живеещ в помпозна къща с размерите на малкото НДК, чиято съпруга неспирно подписва договори с всички министерства при всички управления. По-приказна червена мишена от тази – здраве му кажи.

Неясни остават битката и амбицията на отсъстващия присъстващ Сергей Станишев. Липсата на лидерски стремеж  у него, която е напълно разбираема към момента, го поставя в странната ситуация да е очевиден негласен лидер на вътрешната опозиция, който лидер обаче няма ясна перспектива във вътрешнополитически и партиен план. Доколкото стремежът на Сергей Станишев да свали Корнелия Нинова от поста и да е деен и важен участник в избора на следващ председател на БСП е логичен и  разбираем, липсата на изявен, популярен и приемлив кандидат е очевиден проблем пред тази му концепция. И Валери Жаблянов не помага за решението. Напротив.
В този смисъл, а и с оглед на реалностите, вероятността Корнелия Нинова да продължи да бъде лидер на БСП е твърде, твърде голяма към днешна дата. Въпреки на два пъти загубените (уж) спечелени избори. Въпреки знаковия провал със затъналата в схеми и корупция Елена Йончева, която тепърва ще ни причини незаслужения срам да ѝ свалят имунитета в Европарламента заради аферите с КТБ. Въпреки цъфналия на второ място погребален агент Петър Витанов, който бе натресен и за водач на групата евродепутати на БСП. Въпреки анонимната активистка Цветелина Пенкова, натресена напук на трето място в знак на протест срещу абсурдната листа, предложена преди това от Корнелия Нинова. Въпреки изхвърлената от избираемите места лична фаворитка на лидерката – Деница Златева, за чиято „експертиза“ откъм „Позитано“ се носят все по-свежи вицове.

Въпреки разделената партия и ежедневните съсипващи критики към ръководството ѝ от страна на най-знаковите фигури в БСП. Въпреки срамния факт, че единствен деен защитник на Корнелия Нинова се явява серийният обвиняем Румен Овчаров, превърнал се с годините в неофициалната емблема на енергийната мафия и руското влияние у нас. Въпреки провала с телевизията на БСП, където поради липса на хора бяха привлечени откровени политически клоуни както чичко Велизар Енчев и тъмносини костовисти като Явор Дачков.

Това, уважаеми читатели, ще е ужасът без край.

Лидерството „въпреки“, лидерството на инат, лидерството „анти“. Лидерството на националсоциализма, лидерството на лъжите и фалшивите новини, лидерството на компрометираните остриета и анонимните връзкари, лидерството на приватизиралите милионери и нагушилите се схемаджии. Лидерството, окопало се в новия устав и апаратното владичество на Кирил Добрев. Лидерството, чиято единствена мисия в живота е да се сбие с Бойко Борисов по телевизора въпреки редовно отнасяния в този сюжет кютек от същия този Бойко Борисов, вместо да седне и да помисли какво би могло да направи за електората си.

За същите тези червени бабички, на които безспирно обещава. Двойни пенсии. Тройни заплати за децата им. Четворни заплати за внуците. Безлихвени заеми за жилища, държавни ниви и цехове за преработка на продукцията им и прочее, и прочее.

Лъжа след лъжа. Лъжа за опонента, лъжа за собствения електорат. Последвана от пореден анализ за поредните загубени избори.

Не че това е лоша новина де, да не се объркате нещо. Напротив – пожелавам и да продължават неуморно в същия стил и все така упорито да губят избор след избор.

И не забравяйте: социализмът е рак.