Скочи ли водата, цените на храните тръгват нагоре

С нови цени на водата щяха да ни сурвакат от водното след новогодишните празници. Уплашени от недоволството и скорошните протести обаче управляващите отмениха поскъпването в страната.

Удара ще понесат само софиянци. С почти 12 процента ще поскъпне водата в София, където има най-много потребители. А и където пълнят най-много площада. Силистра, Разград, Враца, Търново, Габрово, Варна, Бургас, Пловдив, Кърджали засега се разминават. В Шумен, където често чешмите са сухи, също се предвиждаше увеличение. А най-шокиращо е, че и в Плевен, където водата е лукс, планираха поскъпване, и то с цели седем процента. Явно на пазарен принцип – колкото повече отсъства от пазара една стока, толкова се повишава цената ѝ. Явно плевенчани щяха да се къпят по-нарядко и с канче, а не под душа.

Да не говорим, че водата присъства в производството на храните – от произведените на полето, до хляба и млечните продукти, колбасите и месото. На практика цялата ни хранителна верига е свързана с цената на водата и нямаше как това увеличение да не се отрази на поскъпването на живота. А и знаем ги българските производители и търговци. Като им вдигнат цената на водата с малко, те смъкват по няколко кожи от гърба ни.

Правителствата – редовни, служебни, пет пари не дават за обикновените хора, които изнемогват в борбата за всекидневното си оцеляване. Милионната пенсионерска общност, работещите бедни настръхват при новината за някакво увеличение на нещо, защото знаят, че то води до скок в цените на всичко останало. Междувременно послушни пропагандатори по телевизиите ни убеждаваха, че увеличението е пренебрежително ниско и няма да ни удари по джобовете кой знае колко. Ама тук малко, там малко, отвсякъде всеки дърпа по малко и то накрая стане много.

Така си я караме като уж щастливи граждани на една европейска общност, в която нашата минимална заплата и средна пенсия са, кажи-речи, джобните пари на европееца. А у нас това са парите за всичко – топло, светло, храна, лекарства. Забогатял бил българинът вече, не било вярно, че положението е тежко. Е, не е като Йовковите или героите на Елин Пелин с кръпките по потурите или жалбите по Белчо и Сивушка, но не е и като средностатистическия европеец. Затова и „клубът на богатите“ ни звучи като ирония, а не като предстояща перспектива.
 
Валентин Христозов, Пловдив