Да разплачеш внуците на премиера - това не подлежи ли на съд?    

Бях решила да си позволя малко отдих, но подтикната от голям брой хора около мен, дадох воля на гнева си, макар да се опитвам да не ставам негов роб.

Изумена съм от втората част на именуваната нова политическа формация. Име, изразено със заповедно изречение (като команда), украсено с грозен, неблагозвучен жаргон – „мутри“. Как се осмеляват да омърсяват богатия ни, звучен и мелодичен език? Тая дума не смея да я изрека, за да не оскверня скромното си слово.

Това е плагиатство от страна на една богато облечена госпожа, жадна за власт, но все нещо не ѝ се получава. Този, който го изрече, и тези, които го повтарят, са хора с много беден лексикален багаж.

Иска ми се да вярвам, че то е продиктувано в момент на импулс. Според мен е предназначено за еднократна употреба на площадни оратори.

Почувствах се обидена, оскърбена, унижена, защото не съм грозна, нито неприятна, нито отблъскваща, за да нося такъв епитет. Като мен са милиони, които трябва да изчезнат.

Искам да направя едно сравнение. Подгонил бухалът светулката, за да я убие, а тя попитала: „Какво ти сторих?“ – „Светиш“, отговорил той. Това дава обяснение на много въпроси.

Само за едно е трябвало да помислят. Как в парламента ще назовават тези избрани по ум и хубост люде. При такива сложни наименования логическото ударение пада на по-силната дума. Как ще звучи обръщението „Имат думата колегите от партията на мутрите“ или „Кой ще се изкаже от името на мутрите?“ Това се казва бумеранг. То се знае, че ще има възражения, заплахи със съд за обида, вдигнат юмрук, какъвто вече сме виждали, но „казана дума – хвърлен камък“, е изрекъл мъдро народът. Така е, когато някои се опитват да надскочат ръста си, интелекта си, пола си. Забравят се в усилията си да се идентифицират, да докажат, че са велики, неповторими, недосегаеми като една известна госпожа.

Това се доказа с поредната атака към дома на премиера. Дръзко и нагло посегателство на личното пространство. Това не подлежи ли на съд? Провокаторът закриля едни деца, а разплаква други.

Къде е етичността, човещината? Ако имат възможност, тези „хора“ биха подложили на инквизиция други, като Александър Стамболийски, за които малко се знае – нечувани зверства, грубо, цинично оскърбление.

Среща ме бивш ученик и пита: „Какво да намеря в такова поведение – образование, култура, толерантност и интелект? Откривам само духовна нищета“.

Разтревожени сме, че за власт се борят хора, обхванати от жажда за мъст, омраза и фараонска злоба. Тежко на хубавия български народ и на милото ни отечество.
 
Т. Михайлова, Добрич