Трънливият път на кометата „Мая Манолова“

Ден преди светлия празник на славянската писменост и култура и на светите братя Кирил и Методий София беше огласена от виковете на протест. Около 500 души се събраха в центъра на столицата на своеобразен седящ пърформанс, организиран от Мая Манолова. Събитието, което протече при засилен медиен интерес, веднага предизвика политически размисли, страсти, опасения и интриги. Пред хората Манолова съвсем официално поиска властта и обяви, че е време „гражданите да станат сила номер 1 на следващите избори“.

Ще се върнем отново към тази мистична формулировка, за да се опитаме да я разнищим с алхимична страст, но трябва да признаем едно. Манолова знае как да привлича внимание, знае как да фокусира върху своята фигура различни очаквания и определено знае как да дразни своята конкуренция. Самият факт, че цели 10 дни реакциите върху нейната проява не спират, е доказателство за това. Във вихрушката от мнения се намеси дори и премиерът Бойко Борисов, който тръгна да си спомня как Манолова го е молила да стане омбудсман в неговия кабинет. Това не е политически анализ, а обикновен битовизъм. И се опасявам, че този, който го изрича, не демонстрира сила. Това е шамански начин за самоубеждаване, че на хоризонта няма буря, докато торнадото реално вече ти отнася покрива. Ще оставим настрани злостните коментари към Манолова. Тя може би е заслужила част от тях, но честотата им така се умножи, че няма смисъл да пеем в общия хор.

Ще отбележим единствено тънката червена нишка, която започна да се прокрадва в част от анализите и телевизионните проповеди за това, че Мая Манолова готви нов ляв проект, за да удари БСП в гърба и да я торпилира. За общество, в което паметта се счита за досадна подробност, темата вероятно е интересна. Но за тези, които помнят, вероятно тя е върховна скука и знак за това как историята се повтаря като фарс.

Цирковият номер с „новата формация вляво“ вече е игран толкова много пъти, че е банализиран до безкрай и съвсем реално публика и участници за него няма. През годините на прехода фактът, че БСП заема самичка цялото ляво пространство, многократно е карал хора да си въобразяват, че там има място за тях. Че само трябва да се появят на терена и старата партия ще рухне в руини, пламъци и писъци, за да освободи място на новите повелители на левите идеи. Обикновено такива фантазии и политически танци траят само по един сезон. Така се случи през 1997 г., когато Александър Томов създаде „Българска евролевица“. В новата формация влязоха всякакви бегълци от БСП и тя заплува в обществения живот с идеята, че е новото ляво, което е модерно, яко и напълно ще измести всички останали анахронизми. Спомняме си драматичната съдба на формацията – тя влезе в парламента, дори Иван Костов и компания я брояха за част от „реформаторското мнозинство“, но патологичният характер на Томов, съчетан с неистовата му жажда за власт и амбиции, напълно дерайлираха тази политическа линия от живота на страната. След това Томов се опита да реанимира свидната си рожба под различни имена, цветове, комбинации и схеми, но всички завършиха с трагикомичен резултат.

Провалът на Евролевицата обаче не укроти вечните апетити за „втора писта вляво“. Нов и много по-сериозен опит за удар на БСП в гръб беше направен през 2014 г., когато отцепник се оказа не кой да е, а бившият президент Георги Първанов. Той заедно с група съратници възкреси обществения проект АБВ като политическа партия и веднага полегна на Бойко Борисов като коалиционен партньор в парламента. Валсът на Първанов и компания се оказа още по-кратък – около две години. След това партията на експрезидента удари политическото дъно и още се мотае някъде там, но това вече е приоритет на политическите археолози, а не на обществените наблюдатели.
Малко след Първанов от БСП се отдели и Георги Кадиев, който си направи своя собствена партия „Нормална държава“, но тя така и не отбеляза нещо значимо като резултати. Последните забелязани признаци на живот от нея бяха на местните избори миналата година, когато Кадиев се яви на тях със слога „Левият кандидат“, но очевидно не успя да убеди никого, защото взе 0,31%.
Разказваме съвсем сбито и леко иронично тези опити за политически шантаж и маневри, за да видим, че лявото пространство съвсем не е така дашно и не поляга на всеки, както в дясното.

Левите избиратели са упорити хора, с инат, ценности, идеали и визия, които трудно приемат да се търгува с тях, да се играе на покер с убежденията им и те да бъдат пускани на политическата борса. Точно това буквално детонира лидери като Томов, Първанов и всички останали.
Заради това сега е интересно да видим дали Манолова може да заиграе на този терен. В тази хипотеза към момента има поне два проблема. Бившата омбудсманка в нито един момент не се е заявила като ляв играч. Не казвам, че тя може да избяга от своята биография като острие на социалистическата партия, но превратностите на обществения живот у нас я ошлафайха доста и я изтикаха на място, където тя бяга от всички политически определения. Вероятно това се дължи на нейния опит да привлече в своята орбита доста десни политически отломки, които виждат във фигурата ѝ шанс за реванш и дори за триумф. Това, че си застанал срещу Бойко Борисов, не те прави автоматично ляв. С други думи, ако Мая Манолова се появи на терена, но откаже да се припознае като лява, това съвсем не означава, че ще може да си дръпне ляв електорат. Както вече ви казах, левите хора у нас наистина са специфични по най-добрия възможен начин и тънките дипломатични приплъзвания, така характерни за медийните герои, ги дразнят в голяма степен.
„Изправи се БГ“ – движението на Манолова, към момента е твърде всеядно, твърде щедро раздаващо заявки във всички страни, за да може да си сложи ясен етикет. Възможно е в това да е неговата сила. Но пък може и да е ахилесовата му пета.

Нека сега да се върнем на фразата за гражданите, защото тя също е изключително двусмислена. Какво ще рече „гражданите да са първа политическа сила“? Избирателите на БСП не са ли граждани? А на ГЕРБ? А на ДПС? Или Манолова се опитва да въведе едно ново разделение – партийците срещу гражданите, старото и закостенялото срещу модерното и новото? Не четете това като критика – това е взиране в дребния шрифт, което е от изключителна важност. Защото в нашата демокрация не е открит друг начин за участие на гражданите в политиката освен през политическите партии. С други думи, Мая Манолова – при цялото си отвращение, рано или късно ще трябва да се пусне през този хлъзгав терен, където трябва да балансира между много интереси, между своите заявки, между пламенните си протестни речи и поети ангажименти. С други думи, и най-пламенният говорител на гражданите няма как да остане част от тях, нито да монополизира правото да е единствен техен говорител. Точно заради това не бързам да разглеждам Манолова като част от лявото пространство, а и не смятам, че тя иска да бъде натиквана в него. В един американски филм преди много години чух култов лаф: „Между крайностите стои посредствеността“. Това е проблемът на всички формации, които през годините са се опитвали да откриват митичния център на българския политически живот.

Това е утопичното пространство, където мнозина лидери са си представяли, че с една страст и сладост ще точат леви, десни и неориентирани гласове. В насипен политически модел като българския това се оказа възможно, но пак за много кратък отрязък от време. НДСВ блесна за сезон и половина на хоризонта, за да потъне в канализацията на историята завинаги. Не знам дали Манолова не си представя своята формация като рефрешнато НДСВ, без удивителната скука на движението и със засилена социална патетика. Царят навремето обещаваше всичко да се промени за 800 дни, Манолова си постави за цел 19 месеца. Не се опитвам да начертая тази аналогия като нещо обидно или унизително, а напротив. Такива обещания обикновено се разминават и дори работят в полза на внезапните и странни харизматици, които са озарявали даже и нашите хоризонти. Техният проблем е, че те покриват твърде широк периметър от очаквания и амбиции, за да могат да бъдат на висота.

Предстои да видим каква ще е траекторията на кометата „Мая Манолова“, но съвсем не смятам, че пътят ѝ ще е постлан с цветя и рози и приказни успехи. Нашето общество в края на 30-годишния кошмар от година на година става все по-подозрително и настръхнало към всякакви случайни опити и експерименти. И заради това на Манолова ѝ предстои трънлив път. Но пък тези, които се движеха навремето по асфалтирани пътища, днес никой не ги помни, така че именно в трудностите може да е нейният шанс.