Парламентът като школа за Сульо и Пульо  

Според българина на понятието „старо” противостои това на „младо”. А на „ново” – това на „вехто”.

Ама това е според българина, а не според неговите т.нар. политици. Които вече повече от четвърт век мешат безотговорно тези понятия.
От невежество, от страх или поради лични политически сметки и амбиции? Май си е направо третото. Пък първото и второто просто са им генетично заложени.
Ми в навечерието на предстоящите избори като че ли пак сме свидетели на тези им тъпотии.

Впрочем те не са една или две.
Върти ми се из главата например следният въпрос: ако ти предстои тежка операция, кого би избрал – стария и опитен хирург или току-що завършилия млад доктор? Защото ако се случи т.нар. летален изход, хората или ще си рекат „така му било писано” (при стария), или пък „ей, това младото направо го закла от незнание”.

И още един въпрос си задавам – може ли човек на 60 (примерно) години да е „нов шофьор”, а хлапе на 25 – вече „вехт”? Може, да – гледал съм го даже и в семейството си. И не крия, че направо съм си скубал косите. Аз, „вехтият” на 25, пред изпълненията на „новия” – мама на 60. А иначе тя беше толкова опитен „стар” готвач, че оставахме без пръсти пред манджите й.
Ами след като политиката е част от „живия живот”, значи горните съждения се отнасят и до нея. Включително и за депутатите, уж призвани да я правят.

И понеже в навечерието на предсрочните избори на мода излезе мантрата „нови лица в листите”, нека и върху кандидатите в тях да наложим схемите „стар-млад” и „вехт-нов”.
Всъщност по принцип да си депутат, не е чак толкова лесно, колкото обикновено ни го показват медиите – празна зала, безсмислени дърления, високи заплати и т.н. И като че ли съвсем между другото – безкрайно гласуване на закони, а най-често – на поправки към тях.

Но за да стигнат до пленарната зала, тези закони минават през съответните парламентарни комисии. И така стигам до упорито налаганата ни мантра „нови лица”.
По стечение на обстоятелствата познавам както част от тях, така и някои от „вехтите”. А оттам пък стигам и до два други въпроса.

Първият е има ли друга държава, и то не само в Европейския съюз, в която да съществува „мандатност” на народните представители? На мен лично такава не ми е известна. Обратно – знам за стотици, ако не и хиляди случаи на „професионални депутати” с по 20 и повече години стаж в парламентите на съответните страни.

И в това има достатъчно логика – човекът вече се е изучил на „занаята” да прави закони и греши доста по-рядко, отколкото някой „новобранец”. Но наученото се доказва най-вече в комисиите. А ако като качество е добро, залата просто го утвърждава.

Вторият ми въпрос е докога нашето Народно събрание ще продължи да бъде нещо като СПТУ (едно време го тълкувахме като „Сульо и Пульо тръгнали на училище”) за „нови лица”? „Старите” за „млади”? Един „стар” председател на парламента (и юрист с опит) за „млад” журналист-международник без никакъв парламентарен опит?

Не браня статуквото. Но не знам защо остава у мен впечатлението, че зад тази „мантра” всъщност се крие нещо като лустрация. Или поне разчистване на вътрешнопартийни сметки...
Впрочем, основание за това впечатление ми дава и една друга нелепа идея, зад която май (но поне само засега) се крие лустрацията – за мандатността и на лидера, издигната от председателя на БСП.
Има едно старо правило, че когато една армия печели битка след битка, тя не сменя пълководеца си. Ами представете си, че – макар и малко вероятно – в следващите осем години БСП тръгне нагоре от победа към победа.

И тогава какво – насред възхода й ще сменят онзи, който я е организирал и ръководил? И ще сложат някое „ново лице”, което да обърка цялата работа?
Също пълна глупост! Маргарет Тачър и Тони Блеър в Англия, Шарл дьо Гол във Франция, Конрад Аденауер и Хелмут Кол в Германия сдадоха лидерските си постове не в периоди на подем на политическите сили, които оглавяваха. А Виктор Орбан в Унгария засега хич не си и помисля за подобна перспектива.
Значи и тук искаме пак да сме първите. За да си останем отново последните...