Хитовият руски писател Александър Снегирьов: Обичам героинята от романа ми „Вера”  

Анелия Узунова
 
Романът „Вера“ – носител на призовете „Руски Букър“ и „Руски бестселър“ за 2015 г., излиза у нас с логото на издателство „Милениум“. Разговаряме с неговия автор - писателя Александър Снегирьов. За своите 36 години той има солидна творческа биография - седем романа, четири от които са отличени с престижни награди. „Вера“ е панорама на живота на две поколения – от Втората световна война до днес, в която сгъстено и увлекателно са обрисувани всички събития и образи, характеризиращи различните епохи.
 
 
Господин Снегирьов, във „Вера“ създавате плътна мозайка от образи и истории, в която не пропускате нито един социален и исторически феномен. Имахте ли ясен предварителен замисъл?

Винаги имам история, която бих искал да разкажа, но процесът е като търсене на съкровище. Имам си „карта“, знам къде е заровено то и вървя към него. Съкровището е самата книга, финалът на работата. Естествено, сменям посоката в движение. Това личи и във „Вера“. Тя не е построена монотонно и равно, нарочно оставям нещата естествени, като признак за жизнеспособността на истинската литература.

Как се роди образът на Вера? В интернет може да се прочете версията, че сте се влюбили в прототипа на героинята.

Не съм влюбен и никога не съм бил влюбен в своя героиня. От мъжка гледна точка. Вера не ми е близка по душа, защото не съм привлечен от жени, които не знаят какво точно искат. Но от човешка – да, обичам Вера. Тя се появи след мои наблюдения на няколко непознати жени, интересни социални типажи. Пък и трябва да се пише със студено сърце. Ако човек е влюбен в момента, не би се получила хубава книга.

Как се спряхте на името Вера?

Много обичам и харесвам това име и решението дойде естествено. Жена ми е кинорежисьор и направи филм с главна героиня със същото име. Така се казват нейната майка и баба. Но и досега не съм напълно доволен, че името стана и заглавие на книгата, търсех нещо различно. Смущава ме и двойният смисъл на думата заради вярата в бога и отношенията с божественото, които са широко застъпени в романа, а не търсех този паралел.

Може ли да се надяваме на продължение на „Вера“?

Мисля, че да. Самата Вера не е първата подобна героиня в моето творчество, имам такива странни жени и в разказите си. Стремя се да разбера защо са такива, как са станали такива. Това е моята творческа потребност. Ще развивам образа. Неслучайно казват, че писателят винаги пише за една жена, не за жена, за която мечтае, а за типа личност, който иска да проумее.

Защо решихте след поредица от драматични моменти на финала на книгата да прозвучи оптимистична нотка?

Така виждах финала от самото начало – светъл. Такова е моето отношение към живота. Вера преживява трагични събития, но пък постига съкровеното си желание. Най-ценните неща в живота ни, според моя личен опит, получаваме като резултат от преодоляване на големи трудности.

Преведен ли е романът и на други езици?

Да, в Сърбия. Във Франция, Египет и Словения се превежда в момента. Вие сте едни от първите. Много ми харесва българската корица (на художничката Капка Кънева - б.а.). Възхитен съм от красивия и изчистен дизайн.

„Вера“ е много кинематографичен роман, мислили ли сте за филмирането му?

Бих бил щастлив, ако получа предложение, но не държа на това. Ако мислиш за филмиране, докато пишеш, се появява нещо като автокиноцензура, а компромисът в името на това парадоксално води до по-лоши екранизации. Когато пишеш, е важно да го правиш заради самото писане. И Толстой, и Достоевски не са писали с мисълта за филми, а са създали идеалните произведения за сериали!

Все пак коя актриса бихте избрали за главната роля?

Една руска актриса - Любов Талкалина, по възраст, по темперамент и на външен вид би подхождала за ролята на Вера.

Учили сте архитектура, завършили сте политология, писали сте в различни медии. Кога се появи импулсът ви за литературно творчество и как надделя?

Когато бях на 4 годинки, баща ми реши да ме научи да чета и пиша по много интересен начин. В кашона ми с играчки беше сложил писмо и вземайки от лавицата „Севастополски разкази“ на Толстой, ми каза, че писмото е от автора на книгата за мен, четеше ми я и заедно му пишехме отговор. На 10 години пък научих, че Толстой е имал дневник и аз започнах да пиша такъв. На 25 събрах няколко истории от дневника, които бяха готови разкази, и участвах с тях в литературен конкурс за дебютанти. Неочаквано спечелих наградата и реших, че съм истински писател. Така започнах да се занимавам с това осъзнато.

Принадлежите на поколението, чието детство е минало в последните години на социализма. Какво отражение има това върху вас?

Ние бяхме още малки през 90-те, когато всичко се променяше, и бяхме само наблюдатели. По отношение на писането моето поколение е последното, което успя да се качи на влака на литературния разцвет. Допреди пет години се издаваха много книги, беше лесно да се дебютира. Сега по-малко се купуват книги и почти не се появяват нови имена.

Какво е мястото на политиката в литературата и на литературата в политиката?

В политиката кипят страсти. Човешките качества се проявяват по интересен начин. Не най-доброто излиза наяве, има лицемерие, двойни стандарти, сложни вътрешни дилеми. От тази гледна точка политиката ми е интересна. По друг начин не ме вълнува.

Какво мислите за победата на Доналд Тръмп?

Победата му е естествена. Днес целият свят, не само САЩ, навлиза в епоха на лидерите, които са личности с индивидуална харизма. Такъв тип лидери са и президентът на Руската федерация, и Ангела Меркел, а също и Тръмп. Такива лидери ще се появяват все повече. Ситуацията в света го изисква. Има война и са необходими ярки личности.

Били ли сте у нас? Знаете ли нещо за България?

За съжаление, не съм бил. Жена ми е идвала и готви вкусни български ястия, които много обичам. Имам приятел, който пък е възхитен от традицията ви да правите домашна ракия. Забележително питие.

Как се промени животът ви, откакто станахте известен автор?

От една страна, всички много уважават писателите, а от друга - все по-малко се четат книги. Затова смятам, че моята известност е относителна. Все пак тя е достатъчна, за да се чувствам изморен от желаещите да общуват с мен. Приятно е, но и с нетърпение очаквам затишие, за да започна отново да пиша.

Имате ли вътрешно правило, от което се ръководите?

Мисля, че най-главното за всички хора е да не залъгваме сами себе си. Важно е да разбереш кой си ти самият и да правиш това, което наистина обичаш – това, което ти повелява вътрешният глас, а не това, което ти втълпяват другите – родители, общество, медии. Често живеем напразно - по начин, който другите очакват от нас.

Какъв е вашият следващ проект?

Наскоро, в един самолет (обичам да пиша в самолетите), на път за представяне в Лондон, написах разказ. В Дагестан (Северен Кавказ) ислямски екстремисти открадват коледната елха на един град. Историята е абсолютно холивудска – зли хора крадат елха, а герои я връщат обратно, и в същото време – съвсем истинска. Разказа ми я един от участниците в спасяването на елхата. Комична, но и много сериозна. Пиша и роман за живота на „боговете“ – футболистите, звездите от „Инстаграм” и други подобни.