Спомени от соца: Скатавах се от омразния ленински съботник  

Едно от най-ненавижданите неща по време на социализма бяха т. нар. ленински съботници. Да не кажа голяма дума, ама поне по 3-4 пъти през годината се налагаше да работим безплатно за някакви каузи, като средствата, които се реализираха, отиваха по съвсем друго направление, нямащо нищо общо с първоначално обявеното.
Така например си спомням, че два пъти съм работил извънредно за пострадалата от земетресение Стражица. Това бяха национални съботници и ако парите действително отиваха там, то днес градчето сигурно щеше да е позлатено. Ама не е. Истинско омерзение изпитвахме, когато съботниците се организираха на квартално ниво от доморасли активисти.

Събрали се неколцина старци от ОФ-то, подкрепили ги от партийната организация и ето ти ленински съботник за облагородяване на квартала. И като са започне с един престорен ентусиазъм, като се затюхкат и загрижат какво да се свърши – ужас. В нарочения ден само дето музика не си пускаха, за да им спори трудът. Естествено, събираха се тия старци активисти, дето им е хрумнало в главите това безумие. И като че ли не толкова работата ги вълнуваше, а това кой е дошъл и кой не е. Че се почваше едно тюхкане, едно възмущение. Естествено, назначаваше се викач, който тръгваше по етажите и апартаментите, за да буди и събира безотговорните. В началото и аз съм се включвал не за друго, а защото в младежките ми години все някой искаше характеристика и от кварталните ОФ и БКП организации. По-късно преминах към спотайващите се и гледащи телевизия през целия ден. То това си беше и истинска почивка. В други случаи пък рано-рано потегляхме семейно за близката планина и са прибирахме късно следобед, когато всичко беше приключило.

В работата това не можеше да се случи, там нямаше как да се отсъства. Но в махалата – съжалявам. То като направи човек груба сметка, 2-3 дни в годината ленински съботници по местоработата и минимум 2 – обикновено пролет и есен по местоживеене, – е, извинявайте, ама те да не си мислят, че хората са им собственост. Естествено, в следващите седмици имаше погледи накриво, че и подмятания. А веднъж председателят на домсъвета си позволи да закачи лист с имената на неявилите се. Естествено, щом го видях, го смъкнах тихомълком и това беше. Повече не посмя. И до днес си спомням с омерзение за тази експлоатация, обвита в уж благородна форма.
 
 
Атанас Велчев, София