Спомени от соца: Когато войникът служеше на Родината  

За добро или зло, казармата вече я няма. От нея останаха само спомените на няколко поколения мъже, които разказват с вълнение преживелиците си. Това е цял пласт от българската култура, наситен с фолклор, изстрадан опит, стратегии за оцеляване, герои, подлеци и приспособленци. За други пък службата беше безсмислена загуба от времето на целеустремения млад гражданин.

Какво беше да влезеш в казармата? В една есенна утрин пред поделението са се струпали хиляди хора. Плахи момчешки погледи се озъртат наоколо. Бащите дават последни наставления на синовете си, угрижените майки гледат жално децата си и очакват от тях след година-две да са „станали мъже“. Гаджетата обещават да дочакат 900-те дни, но надали… Последни думи, силни прегръдки, още няколко крачки и цивилният живот остава в безгрижното минало. Момчето вече не е просто синковец, а редник. Старшината става негова майка и негов баща.

Маршировки и строева подготовка с часове, отдаване на почест и поздравяване на командира. Нощното дежурство обаче е друга работа. Два часа спиш, два часа охраняваш другарите, лъскаш кубинките и почистваш коридора. Или сапунисваш и миеш коридора. Сапунката е едно от многото военни открития, за които се чудиш защо е необходимо. Мозайката в коридора блести, защото всяка нощ се почиства по специален начин. Първо се настъргва сапунът с помощта на пружината от леглото. Добавят се одеколон, паста за зъби, крем за бръснене и вода. Разбърква се до хомогенна смес и се излива върху пода. С вълнен плат се попива и накрая се измива с вода.
И така 2 месеца, маршируваш, отдаваш чест и сапунисваш. След това идва клетвата. След това започват учения, стрелби, тактики и даваш караул. Въоръжената охрана на поделението или караулът е подобие на нощното дежурство, но не точно като него. Тук няма сапунки, няма лъскане на кубинки, няма и спане. Поне в началото.

Впоследствие караулът ти идва като бонус. Не ходиш на тактики, не тичаш по няколко километра с пълно бойно снаряжение, не лазиш с противогаз и не стреляш наужким по въображаем противник. Но както всичко в казармата, така и караулът те научава на нещо – как се спи прав, на клон, на един крак.

Ние, които сме служили на Родината, нашите бащи и дядовци и до днес не спираме да превъртаме казармената лента. Много жени, от своя страна, помнят как са изпращали момчето си, как са плакали и писали дълги писма. В семейните албуми сега се пазят купища снимки, които следващите поколения едва ли ще разберат. Защото само онзи, който е носил въшкарника, знае цялата истина!
 
 
В. Илиев