От партийни поръчения забравих съпружеските си задължения

Някога, като директор на гимназия, освен със служебните си задължения бях натоварен с много обществени ангажименти, дадени ми чрез т.нар. партийни поръчения, пък и без тях. 

Аз, учител, т.е. човек дисциплиниран и съзнателен, ги изпълнявах добросъвестно, поради което по цял ден не се прибирах вкъщи, а и вечер закъснявах. Жена ми с право негодуваше: “Нямаш ли дом, нямаш ли семейство, само ти ли си директор, виж какво правят другите хора!”. Оправдавах се: “Абе, Вере, партийната работа, поръченията...”. “Да ти опустее и партията, и поръченията й!” - възкликваше в яда си, чисто по женски, тя. Сега се сещам - не са ли тези прокоби, изречени и от други жени на такива като мен и достигнали до Бога ли, до Вселенския ли разум, причината партията, а покрай нея и държавата да са на днешното дередже?

Една вечер, след поредно закъснение, станало едва ли не норма, жена ми иронично подхвърли: “Ама тебе още ли не са те направили и председател на женското дружество?”. Влязох в тон, рекох: “Май че вече няма съществени пречки с чест и достойнство да поема този висок обществен пост!” - намеквайки индиректно за немалките си пропуски в осъществяване, тъй както му е редът, на известното мъжко съпружеско задължение. И като широко разперих ръце, с тъжно-патетичен глас рецитирах Ралиновата епиграма: “От разните у нас мероприятия забравихме за женските обятия!”.

Прегърнах жена си. Тя, смеейки се, се освобождаваше от ръцете ми, като ласкаво-шеговито каза: “А, сети ли се най-после?!”. Не й беше до милувки, чакаха я за преглед голям куп ученически тетрадки с нова контролна работа. Жена ми бе учителка по математика.

Никола БЛИЗНАКОВ, Ботевград