Минало незабравимо: Горд съм, че бях бригадир и строих път край Арда

Беше далечната 1958 г., бях едва на 18. Селското читалище беше препълнено, бяха дошли комсомолски деятели, които ни обясниха, че се създават младежки бригади в национален мащаб и ни предлагаха да се запишем. Залата притихна. Аз бях единственият, който се записа. В уречения ден пристигнах в Свиленград. От нашата околия бяхме десетина момчета. Натовариха ни в кола и ни закараха в лагера, на голяма поляна край река Арда. Вече бяха пристигнали и останалите момичета и момчета. Тук, в Маджарово, имаше някаква мина и една козя пътека, по която извозваха рудата до съседното село Бориславци. Нашата задача беше да построим пътя.

Палатките бяха подредени и имахме добри условия за живот. Раздадоха ни дрехите, разделиха ни на чети и на другия ден се строихме в колони, нарамили кирки и лопати. Към нас имаше и група миньори, които пробиваха скалите, залагаха барута, после се оттегляхме надалеч и взривяването започваше. Следващите дни разчиствахме, копаехме канавки и ясно се очерта новият път. И така, всеки ден. Метър след метър навлизахме в гората и я покорявахме. Неусетно изминаха дните и ние се завърнахме по домовете си. Младежката бригада ни кали, научи ни на труд, ред и дисциплина.

Следващата година, когато пристигнах, първият километър от пътя беше готов. По това време вкъщи пристигнала повиквателна да заминавам в казармата и баща ми се видял в чудо. Обадил се на кмета. Един ден пристигна джип, извикаха ме и се качих след мощно ура на момчетата. Отправих се към село. Отидох в бръснарницата, остригах се нула номер и отидох във военното окръжие. Там ме чакаше офицер и след час хванахме влака. И така, без никаква новобранска, без никакво изпращане аз отново бях на път. Отивах в школата за младши сержанти в Русе. Завърших я с пълен отличен, произведоха ме в чин младши сержант и ми дадоха 10 дни отпуск.

Пристигнах в село. Баща ми, без да му мисли, закла най-голямото агне и стана един голям празник за моето семейство.

От бригадата помня още нещо. Когато нашите гърбове бяха плувнали в пот, началниците избираха дебели сенки, постилаха одеялата и играеха белот или шах. Още тогава разбрах, че правда няма и всичко, което ни говореха за светлото бъдеще, беше един мираж.
  
Кръстю Куртев, Варна