Да изхвърлиш храна в България е по-евтино, отколкото да я дариш. Причина за това е закон, според който търговците и собствениците на заведения и магазини трябва да плащат ДДС върху храната, която искат да дарят на нуждаещите се. Този закон работи във време, в което, според официалната статистика, всеки пети българин, или 1,6 млн. наши сънародници, живее в бедност и трудно осигурява храна на масата си. Строители, медици, инженери, родители... Стотици се събират всеки ден в градинката пред Центъра за кръводаряване, гара Подуяне, в пресечките на бул. „Мария Луиза” и още няколко места в столицата, за да получат купа супа.
Повече от час преди да пристигне спасителната топла супа, пред Подуянската гара започват да прииждат несретници, останали без дом, подкрепа и надежда. Кучешкият студ е сковал ръцете им, вятърът е насълзил очите им, но те се взират нататък, откъдето ще дойде насъщният.
Киро, Киро ни дава храната, осветляват ме гладните...
Първи тук са Мария, Йордан и Павел, стиснали бохчи с личните си вещи, пристъпват от крак на крак, за да се стоплят. Оживяват се, когато идва Николай Николов – той е сред малкото тук, които имат някакъв покрив над главата си. От време на време приютява по някой при себе си в ледената си бърлога (както той нарича полусрутената къща, в която е останал да живее).
Към него бързо се стичат “колегите” му, Николай днес носи в раничката си обувки и яке за малката Димитрина. Съдбата е изиграла зла шега на мъжа. Питам го как е стигнал дотук... ”По професия съм строител, безработен съм от три години.Всичко започна с една катастрофа, когато автобус 305 помете на спирката мен и още няколко души. Закараха ме в ИСУЛ, а после 9 месеца бях с шини на ръката и крака, разказва Николай и ми показва крака си. - Останах без работа, пратиха ме на рехабилитация в болницата в Бухово и дотам. Това видях от държавата, е, дадоха ми обувки и дрехи, якето ми малко тясно, но топли.
Сега оцелявам с просия и вторични суровини, събирам фасове, за да пуша,
трябва някак да оцелявам”. Николай има късмет, че има покрив над главата, повечето хора тук спят около гарата, а през лятото - свити под пейките в градските градинки. Николай е останал в съборетината на бившия си хазяин, който починал преди 10 месеца. “Осигурил съм си печка, но имам нужда от кюнци, от най-дългите”. Това е единствената помощ, която Николай иска за себе си. Съдбата го срещнала с две дами, с които до неотдавна делил покрив. И тяхната е страшна.
Евдокия Дунева се откроява сред останалите. Облечена със стил, чиста и спретната. Не казва на глас, но се срамува... Опитва се да запази останалото й малко самоуважение и отказва да я снимам.
Възрастната дама е останала без дом заради имотна измама, не без участието на адвокат и нотариус
“Измамиха ме и сега съм на улицата, преспивам при приятели, роднините ми изнемогват, няма как да увисна на ръцете им”. Историята й е като много други. 71-годишната жена имала жилище на бул. “Левски” срещу Математическата гимназия. Днес в апартамента й живее непознат “добросъвестен купувач”, допълва с болка тя. Преди по-малко от две години Евдокия решила да потърси човек, който да се грижи за нея на старини. Попада на печени мошеници. Александър Александров бил стръвта, на която се хванала наивната жена.
В комбина с Христо Маринов Василев, собственик на строителна фирма, регистрирана на бул. “Александър Стамболийски” 74, ет. 1, ап. 2. Там на същия адрес на 3-тия етаж има нотариална кантора
Всичко си е на мястото, уверява ме Евдокия (бел. ред. - проверка на “Над 55” установява, че въпросните измамници продължават да работят необезпокоявани, всичките им жертви са на улицата, а офисът им развива дейност и до ден днешен).
Жената съвсем сама и доброволно се съгласила личните й вещи да бъдат преместени в малка къщичка в двора на кооперацията.
Инвеститорите и гледачът започнали ремонт в жилището й. Когато дошъл моментът тя да се върне в дома си, там вече живеел добросъвестният нов собственик. “Още преди да подпиша договор за дарение срещу издръжка и гледане, ме излъгаха, че ще сменяват дограмата на жилището ми. Докато се усетя, и вече бях на улицата, а домът ми продаден. Това е. Води се следствие!?
Измамниците са известни, но какво от това, аз съм бездомна, със 127 лева пенсия и на опашката за милостиня,
с горчивина споделя достолепната жена. Докато разговарям с дамите, наближава 13 часа, тогава идва спасителният бял бус с надпис: МИСИЯ БЕЗ ГРАНИЦИ – ХРАНА ЗА БЕЗДОМНИ.
Белокоса жена стиска ръката на малко момиче, усмихва се някак свенливо и моли да й помогна. Как? Бивша учителка - 62-годишната Мария Александрова, също останала без работа. Допреди година и тя имала дом и съпруг, и препитание.
По ирония на съдбата се грижела за възрастни хора в Дома за ветерани на културата
Съпругът й починал и след 25 години брак наследници на семейното им жилище се оказали децата му от първия му брак. Мария била буквално изхвърлена, а делото за наследството минало гладко с помощта на адвокат на етърва й Лиляна.
“Мъжът ми беше диабетик, 20 години се грижих за него, умря в мъки, а аз останах без покрив. Понякога спим в Бухово в едни бараки, там живее дъщеря ми, това дете е нейно, но понеже не е съвсем наред, не го иска. И аз водя Димитринка с мен. Спим по гарите, ако намерим някой отворен вход.
Идвам тук всеки ден, взимам храна, деля я с внучката си. Момичето е 15-годишната Димитринка Григорова. Вчера закъсняхме, не можахме да стигнем до тук и останахме гладни, друго е да хапнеш нещо топло, иначе ровим по кофите.
Често спим в Алжир, до “Майчин дом”, там съм се родила и може би там ще умра. Пълно е с наркомани, цигани, алкохолици – посягат да изнасилват, бият ни
Ограбват ни. Какво искам ли, искам да живея нормално, бих могла да гледам възрастни хора, но никой не ми предлага работа. А момичето не може да говори, майка й не я иска”.
На Димитринка не й се полага храна, неясно защо не е в списъка, но нашепва молитва “Господи, благодаря Ти за хляба, който си ми дал, благодаря Ти за живота, който внасяш чрез него в мен”. Към нас се присъединява и минният инженер Огнян Гонков.
61-годишният просяк е пенсионер, а пенсията му е 937 лева
Странно на пръв поглед, нали, че и той е тук на опашката за къшей хляб. Него пък го измамила пловдивска фирма за набиране на работна ръка за чужбина. Преди повече от година кандидатствал, платил на фирмата за услугата да му намерят работа, квартира в Копенхаген и пътни. Заедно с още петима работяги като него обаче попадат в капан без документи и пари и са принудени да просят. Огнян събира пари, успява да откупи личните си документи и да се върне в България. Казанлъчанинът си има къща. Докато чака на Централна гара трена за подбалканското градче, попада на събратя по съдба, но нашенски, в така наречения Алжир (градинката до гарата), там го пребиват, а от багажа и документите му няма и следа. Така той вече от седмица е между двете гари - Централна и Подуяне. “Имам син и му давам цялата си пенсия, искам да учи, той е студент, ще му осигуря бъдеще, а на мен ми трябва само един билет за влак до Казанлък и лични документи”.
Белият бус е тук, вратите се отварят и се появява ангелът спасител Киро – всъщност това е Кирил Ангелов. Настава кратка суматоха, вцепенените от студ, облечени в дрипи несретници пъргаво се скупчват, влизат в действие лакти, но сред тях има и такива, които отстъпват...,
за да направят място на превит от годините дядо с бял бастун – сляп и безпомощен “Днес е много студено и понеже закъсняхме, няма да има проповед, но искам всички да сведем глава и да кажем поне една молитва за спасението на нашите души, призовава “Ангелът“. Настава тишина.
Несретниците едва откъсват поглед от топлата супа, розовото кремче и щайгата с комати хляб. Двете сестри - Мария и Иванка - са с психични заболявания, допреди минута огласяха ефира с клетви, закани и крясъци, размахваха ръце в сериозна свада, но разбират и свеждат очи.
Извисява се само гласът на Киро:
– Боже, благодаря Ти, че ме запази така милостиво и през тази нощ. Помогни ми да не те наскърбя с някакъв грях и да прекарам днешния ден угодно на Тебе и спасително за мене. Амин! Отче наш, Който си на небесата! Да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята. Насъщния ни хляб дай ни днес и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници. И не ни въвеждай в изкушения, но избави ни от лукавия.
Миг по-късно виждам протегнатите ръце - всеки получава храната си. А Киро добавя по малко сол и оцет в супата. За всекиго намира по няколко добри думи, а Мария меко я гълчи: “Недей така, моето момиче, не е хубаво да се държиш лошо със сестричката ти, нали една съдба делите”.
Питам го кой е благодетелят и помагат ли институциите, а отговорът е очакваният. “Изцяло от спонсори и дарители от кръга на фондация „Мисия без граници”, от цял свят. Специално за раздаването на храната на бездомните от Столична община организираха полицейска охрана, осигуриха базата, върху която ние да стъпим.
Благотворителността има няколко принципа, които са особено важни за нашата организация. Не само да извършиш добро, но то да не е за сметка на достойнството на хората, които ползват тези услуги. Не само да получат супата, но и да се почувстват значими и приети, да усетят любовта, с която им се дава това. Защото човек не е само същество, което има нужда от храна, но всички имаме нужда от любов, топлота и от това, да знаем, че някой се интересува от нас.
Все пак си помислете: Саркис Ованесян стои зад цялата организация в България “Мисия без граници”, стоплила сърцата, телата и душите на несретниците около нас! 60 доброволци помагат, а много малки фирми даряват. И това няма нищо общо със “социалния бюджет”.
Все още няма коментари