Годината е 1995-а. Зората на демокрацията. В пловдивското село Първенец се множат апетитите към стоковото тържище, което е най-голямото в Южна България. То се превръща в ябълката на раздора, а на 2 май – в причина за зловещ кървав атентат. В 09:00 часа сутринта в този ден мощен взрив разтърсва селото. Хората на ул. „Стефан Стамболов“ замръзват от ужас. Парчета от човешко тяло са разпръснати в радиус от няколко метра, бесен лай на кучета и истерични женски писъци допълват облика на трагедията. В далечината вече се чуват сирените на пожарна и на полицейска кола.
Людмил Воденичаров е на 40 години. Той е много добър инженер и математик, завършил висше образование – технология на машиностроенето. В първите години на демокрацията се увлича по синята идея. Людмил влиза в политиката през 1993 г. Хората го обичат и го избират за кмет на Първенец. Смята, че бързо може да оправи живота на хората. Помага на всеки в нужда, дори дарява заплатата си на болница в Пловдив за лечение на бъбречни заболявания. От ден на ден обаче проблемите в селото стават все повече, а в резултат на това хората започват да недоволстват от управлението. Тогава Воденичаров сам се отказва от кметското място. След известен период от време става председател на ликвидационния съвет в Първенец.
В селото се намира и най-голямото тържище за плодове и зеленчуци в Южна България. Към него започват да проявяват интерес фирми, бизнесмени и различни групировки. Людмил не крие за проблемите заради приватизацията на тържището. Ликвидаторът настоява борсата да остане за член-кооператорите в селото.
Апетитите към тържището нарастват ежеминутно. Воденичаров често е привикван в София по този повод. В края на април 1995-а Людмил провежда важна среща с бизнесмени във вила край столицата. Когато се връща, се затваря в къщата си, спира да говори, лицето му остава мрачно. Хора от висшите етажи на властта го предупреждават да не излиза няколко дни. Въпреки това той не спазва препоръката, все по-често получава заплахи по телефона, че ще го убият. Положението става тягостно и нетърпимо. Воденичаров дори споделя пред близките си, че смята да напусне ликвидационния съвет в селото.
Градусът на напрежението в Първенец се покачва не само защото се пресичат интереси и мераци за голямото тържище. Воденичаров не се съгласява да бъде дадена под наем консервната фабрика в населеното място на руски предприемачи.
„Те не си плащали наема, а брат ми се разправяше с тях, дори веднъж се стигна до бой“, спомня си брат му Васил. По онова време комбинатът се държи от смесено българо-руско дружество. Воденичаров настоява жителите на Първенец да разработят цеха, да се закупят нови машини, а продукцията да се изнася за чужбина.
„В един момент стана черната овца. Диви времена бяха. Хората си меняха позициите през ден – ту бяха с брат ми, ту против него. Лесно се подвеждаха по чужди приказки и обещания“, разказва още брат му. Людмил Воденичаров се тормози, когато разбира за слуховете, че се замогнал на гърба на останалите – че си бил купил апартамент в София, а пък в Швейцария имал банкови сметки.
„Пренасяше неприятностите си вкъщи. Тормозеше се, защото на хората не може да се угоди“, спомня си още брат му Васил. По думите му най-големи били претенциите при разделението и връщането на наследствените ниви. „Чакахме хубавото, а дойде лошото“, с мъка споделя той.
Най-лошото идва на 2 май 1995-а, 09:00 часа сутринта. Воденичаров излиза от дома си на ул. „Стефан Стамболов“ и се качва на своята лада, модел „Нива“. В момента, в който сяда на шофьорското място и се кани да завърти ключа, избухва оглушителен взрив. Колата потъва в дим, а Воденичаров е разкъсан. Парчета от тялото му се разпиляват по пътя и в радиус на няколко метра от дома му.
Половинкилограмовата бомба нанася и други поражения. Ранена след взрива е съпругата на Людмил – 23-годишната Варвара. Младата жена се кани да седне в колата, когато бомбата се задейства с дистанционно. Майката на Воденичаров – Величка, която е в двора и на ръце държи шестмесечната им дъщеричка, като по чудо се спасява невредима с детето.
„Не знам кой искаше смъртта ми, от много места трябва да е дошло“, това са последните думи на 40-годишния Людмил Воденичаров, изречени в адски мъки.
Смъртта на ликвидатора е първото показно убийство в зората на демокрацията. Версиите за зловещата смърт на Воденичаров са различни, но непотвърдени.
Убийството предизвиква и голям международен отзвук. Екип на немска телевизия пристига в селото да пита за смъртта на ликвидатора. Разследването се проточва, няма и следа за това кой може да е извършителят. Протоколите от разпитите и огледите са изпратени в Главна прокуратура, делото е спряно. Мистериите около атентата срещу Воденичаров следват една след друга, твърдят близките му.
При разпита на свидетели разследващите се натъкват на интересен факт. Малко преди да бъде убит, Людмил получава предложение да подпише важен документ, а в замяна – обещанието да получи 150 милиона стари лева. Той отказва. Смята се, че този му ход може да е коствал живота му. „Не съм крал. Чист съм пред съвестта си. Ако ме утрепят, на оня свят ще бъда спокоен“, споделя Воденичаров приживе.
Четвърт век по-късно поръчителите и извършителите на бруталното убийство чрез взривяване не са открити.
През септември 1998 г. Михаил Зафиров, един от следователите, който търси причините за смъртта на Людмил, се самоубива в кабинета си на ул. „Петко Д. Петков“ в Пловдив. Собствено разследване на атентата се опитва да направи и баща му Атанас, но е бил сплашен. „Един ден се върна много притеснен от града. Целият трепереше. Някакъв адвокат му подшушнал да не се рови повече, защото щял да пострада човек от семейството“, разказва след трагедията братът Васил.
След смъртта на Людмил съпругата му живее известно време в Първенец, след което се омъжва. Майката на взривения бивш кмет всеки ден хвърляла вода на мястото на зловещия атентат.
Все още няма коментари