Спомени от соца: Как ми отмъстиха, като отказах да стана партиен член    

Наскоро бях завършил машинно инженерство и с нетърпение търсех поле за изява и възможност да проверя себе си, както и резултата от наученото в института. Започнах работа в предприятие, в което трябваше отблизо да се сблъскам и съобразявам с наслоените социалистически порядки и тънкостите на партийната йерархия.

Многообхватната палитра от дейности и разнообразно производство на изделия за бита и едноличните стопанства предоставяше тази възможност. Това ме привлече и не след дълго се потопих изцяло в това предизвикателство, отдавайки всички сили и енергия. И то до такава степен, че започнах скоро да търпя критиките в новосъздаденото ни семейство от младата ми съпруга: „Ти май не се ожени за мен, а за работата си ?!“.

Наистина нещата ме увличаха и ми допадаха, при което с охота се впусках да ги решавам, за да бъда максимално полезен. Това не остана незабелязано и не след дълго ме назначиха за ръководител на три отдела едновременно – конструктивен, технологичен и инструментален. Приемайки с отговорност това повишение, започнах по-аналитично и с необходимата отговорност да се вглеждам и търся нови възможности и резерви за изява.

В един момент с изненада установих, че партийният секретар се води като технолог в един от отделите ми?! Въпреки моята настоятелност не ми бе разкрита веднага и в пълнота същността на това партийно мероприятие. С много усилия успях да разбера и това, че дори е с висше образование от рода на „Заварено положение“, а силно се съмнявах дали има и средно такова. Заплатата му бе значително по-висока и което особено ме подразни, бе привилегията му да ползва отделен кабинет наред с този на директора, неговите заместници, профпредседател и главния счетоводител на предприятието! Не бях наивен, но понеже съм зодия Везни, реших да напомня, без да се надявам на някаква промяна, че нищо не остава незабелязано, пък и за собствено душевно равновесие. И така поисках среща с директора и веднага му зададох въпроса: Защо така и след като се води мой служител, мога ли да му възлагам някаква работа и ще имам ли удоволствието някога да съм в отделен кабинет?

След като ме изгледа разстрелващо и не ми отговори по същество, на изпращане, както и предполагах, ми напомни да не се задълбочавам толкова сериозно. По-късно се натъкнах и на други номенклатурно-длъжностни назначения от подобен характер, като това на самия профпредседател. Оказа се, че и той е с незавършено средно образование, но впоследствие с „придобито“ такова, не без протекциите на ръководството, в едно от градските училища, което тъй и не бе посещавал! А дори не можеше да произнася правилно непонятните за него думи, като казваше „бизМесмен“ и „полУклиниа“, вместо така както трябва?!

Имаше и други некадърници, които заемаха синекурни длъжности, но всъщност бяха повече „седми разряд водкаджии“, отколкото някакви специалисти с конкретно изявени качества, докато другите им изкарваха хляба.

 На такива хора се разчиташе и гласуваше доверие тогава. Явно те бяха най-верните и предани проводници на партийната политика, а не „цели“ или „полупроводници“, както се бе изказал наш голям държавен ръководител!

 Явно са се поразчули тези и други мои дръзки недоволства, както трябваше и да се очаква, и не са направили добро впечатление на моя ръководител, който ги е приел с немалка доза раздразнение.

 След като премина шумотевицата, започнаха атаките да ставам партиен член, може би за да бъда контролирано напътстван и озаптяван по партийна линия. Преди това е имало напомняне от Градския комитет на партията, че е недопустимо началник-отдел да бъде безпартиен! Отказах, естествено, като отговорих, че повече се интересувам от технически въпроси, отколкото да ходя и да ръкопляскам на партийни събрания. Между другото мой колега – главен механик, с когото започнахме работа по едно и също време, много искаше да стане партиец, но незнайно по какви причини не го одобряваха в нестихващите му опити. За да изместя акцента от мен, споменах за неговото съкровено желание, но ми отговориха – Да, знаем за него, но засега… Явно и това не можа да отклони вниманието и много скоро трябваше да посрещам вкъщи група от парламентьори начело с производствения зам.-директор, за да ме уговарят наново. Нямах друго решение, освен пак да ги разочаровам. Това никак не им се хареса и в най-скоро време намериха начин да ми отмъстят – с отказ да ме освободят от предприятието, за да поема управлението на един от заводите в града, директорът на който трябваше да се пенсионира в близките дни. Явно преди това той дълго ме бе наблюдавал и проучвал в изявите и развитието ми, които набираха популярност, за да ме покани на лична среща и ми предложи това. Вече ми бяха предоставили ведомствен апартамент, бях с дете на около годинка и въпреки голямото ми желание и чувството, че птиченцето каца веднъж на рамото, трябваше да се простя с тази възможност. Добре прозирах нежеланието им да не ме изпуснат, тъй като бяха преценили, че върша добра работа. А и вече бях автор на тройния чушкопек и на редица модерни за онова време технически решения по обновяване и модернизиране на изделията, произвеждани в предприятието. Доста от тях са регистрирани в ИНРА (Институт по рационализациите) на национално ниво и някои са в производство и до днес, макар и от други производители, но това е друга тема.

 Така бяха попарени моите младежки мечти за по-сериозна реализация и себеизява, но такива бяха повратностите на времето тогава.

 Доста по-късно имах възможност да участвам и спечеля конкурси за ръководител на две предприятия и на институт, но явно в голяма степен отпечатъкът от управленския калъп на „соца“ се беше запазил същият и навсякъде. Това не ми допадна тогава и се насочих към частния сектор, където дълго след това приключих с активната си трудова дейност.
 
Антон Цаневски, Велико Търново