Спасителят на Самарското знаме – прототип на Вазов за Боримечката  

Странно и невероятно е как герои от миналото ни се срещат и пресичат житейските си съдби от историята в литературата. Нещо такова се случва и със спасителя на Самарското знаме Никола Корчев. Всъщност оказва се, че той е прототипът на Иван Вазов от "Под игото" за сцената във воденицата на дядо Стоян, когато са съсечени насилниците Топал Хасан и Емексиз Пехливан. За тази взаимовръзка разказва биографката на Корчев и изследователка на сюжета Калина Александрова.
Никола Корчев е роден в село Горна Диканя през 1836 г. Бил огромен мъж, едър, жилав здравеняк с исполински ръст - 2,10 метра. Славел се с непокорността си, с буйния си и необуздан нрав. Не търпял никакви неправди и винаги пръв се притичвал на помощ на всекиго, изпаднал в нужда. Бързо се разчуло надлъж и нашир, че е човек, на когото може да се има доверие, и цялото село разчитало на него в морните времена на турското иго.

И до ден днешен в селото се носят мълви и предания, които старите хора разказват. Било тъмна и студена вечер, когато във воденицата му дошли двама турци. След солиден запой двамата поискали да останат вътре само с жена му и дъщеричката му, за да се изгаврят с тях. Никола и баща му излезли, но тутакси се върнали с брадви и съсекли турците с един замах, а после ги заровили до воденицата. Диканци още твърдят, че именно тая случка Иван Вазов е пресъздал в първия български роман "Под игото" и че именно Никола Корчев е прототип на Боримечката.

Бързо се разчуло за смъртта на двамата аги. Семейството било принудено да бяга. Никола натоварил жената, децата и какъвто багаж имал време да вземе на каруцата и заминали за Самоков, където се хванал да работи в местната ковачница. В града  Никола се намерил сред група будни българи, които разпалили и у него искрата на българското освободително дело, на независимостта и църковната борба. Българската общност решила да прогони гръцкия владика Матей от града, теглили чоп и задачата се паднала на Никола. Отново се налагало да вложи силния си дух и херкулесовските си сили. През нощта се вмъкнал в къщата на владиката, изпъдил го навън по бели гащи, нарамил го на гръб, занесъл го до края на града и му посочил пътя за Гърция.

Заради тая случка Никола пак бил принуден да се потули от турските власти. Заминал с фамилията си за Цариград, където изучил железничарското дело и започнал да кара железницата по линията Русе-Варна. Според внучката му Константинка Корчева той бил първият български локомотивен машинист. Тази длъжност му давала възможността да превозва тайно революционери, оръжие и документи. Неведнъж във вагоните той укривал Панайот Волов, синовете на баба Тонка и дори Дякона Левски, който често пътувал за Букурещ, за да устройва събрания на революционния комитет.

Тогава Никола Корчев бил привлечен в четата на Филип Тотю и в Русе се бил прославил като верен комита. Бил приет и в Русенския революционен комитет, където бил рамо до рамо с дейци като Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Иларион Драгостинов, също служители по железницата. За тях и с тях той бил готов по всяко време да премине бос по жаравата на революцията. Турски шпиони разкрили дейността му и трябвало незабавно да го арестуват още на следващия ден, преди да се качи на локомотива. Но верни приятели патриоти навреме го предупредили и той вместо в депото отишъл в дома на баба Тонка и още същата нощ се прехвърлил в Румъния, където се свързал с българските емигранти. За тази опасна дейност почти никой от дружината не знаел.

Знаело се обаче за героизма, който Никола проявил през 1877 г. Настъпил големият час. Русия обявила война на Османската империя. Никола Корчев се включил в състава на Трета опълченска дружина под командването на подп. Павел Калитин, на която било възложено да носи и пази Самарското знаме. Никола вече надхвърлял 40 години - една преклонна възраст за войник според тогавашните схващания, но опитът му на революционер и боец и личните му качества - смелост и всеотдайност, го правели човек, до когото всеки искал да бъде по-близо по време на всички битки и сражения.

На 19 юли 1877 г. се разразили героичните боеве за Стара Загора. Талази от турски войници прииждали като придошла река. Мощният глас на Никола Корчев проехтял над всички: “Братя, не отстъпвайте! Всеки повален фес е отплата за сълзите на нашите майки и сестри, за смъртта на нашите бащи и братя! Бъдете твърди, братя!”.
Завързал се ръкопашен бой около знамето. Трима знаменосци и самият полковник Калитин паднали убити в опит да го спасят. В този ужас героични българи с последни сили бранели своето знаме, като съсичали всеки, докоснал се до него враг. Тогава, както съобщава очевидец, “сред гъстия дим, сред дъжд от горещи куршуми, опрашен, запъхтян, почернял от барута и огъня железничарят Никола Корчев с развята брада и очи, светнали като два въглена, се хвърлил на щик”. Той геройски изтръгнал знамето от вражески ръце, като го откъснал от дръжката му (затова и до ден днешен тя е счупена) и го поверил на един млад опълченец, който го грабнал и го изнесъл от сражението. Едва тогава Никола Корчев пада в несвяст. Оказало се, че има единайсет тежки рани. Причерняло му, светкавици започнали да се гонят пред очите му, а устата му сама повтаряла: “Пазете го! Пазете го!”.

За подвига си Никола бил награден с орден за храброст "Свети Георги" - IV степен. Стореното от него отекнало по цяла България, така получил и прякора си - Спасителя на Самарското знаме. След войната се пренесъл със семейството си във Варна, където бил тачен и уважаван. През 1902 г. се разнесла новината, че по случай 25-годишнина от Шипченската епопея ще бъдат организирани грандиозни тържества на връх Шипка, за да се открие и освети новоиздигнатият храм. Били поканени всички живи опълченци. Всички дружно решили, че само Никола Корчев е достоен да носи знамето. Така той оглавил парада, стъпвал отпред, облечен с войнишката си униформа, изправен, грамаден, белобрад, непоклатим.

Самият Вазов описва Никола като рядко сладкодумен и интелигентен човек.