На манифестациите викахме „КПСС-БКП!“ на по два коняка  

Помните ли как ни караха задължително под строй на официалните празници, проверени по списък, да маршируваме на площада пред централната трибуната с градските величия. Предварително се събирахме на определените сборни пунктове един час по-рано, където ни раздаваха знамена, плакати и портрети с огромни размери на славните партийни ръководители начело с вожда. За тази цел на специален щат във всяко предприятие имаше назначен художник, който трябваше да ги рисува и освежава в подсигуреното му за тази цел ателие. Сладка работа! Някои от плакатите се носеха от по двама или от повече души, с които трудно се придвижвахме синхронно по павираните улици по време на тържествения марш. Трябваше да подсилим стройните колони на манифестиращите трудещи се, за да покажем благодарност и възторг от безгрешното управление.

Носехме дори плакати
 с разни лозунги крилати –
 „С БКП и КПСС
за технически прогрес!“
 
 И портрети и картини
 с вдъхновители любими,
 мяткахме и знаменца
 на раменете със деца!
 
 На трибуната централна –
 Партията легендарна,
със медали партизани
 и величия подбрани –
 
 вяло махаха с ръце,
 не чак толкоз от сърце,
ний покорно – в строй вървяхме,
 даже бойни песни пяхме !
 
Неприятно задължение, от което всеки полагаше усилия да се отърве, още повече че след приключване на мероприятието трябваше пак да предадем реквизитите на определено място, където ни чакаха камионите от заводския транспорт. Чак тогава се приключваше с ангажимента, докато останалите ни колеги вече разпиваха или пътуваха неудържимо към родните села, за да започнат празнуването по същество. Затова всеки се стремеше всячески да избегне този вид гласувано доверие, изтъквайки различни причини. Невинаги се получаваше, но нищо не пречеше да се опита. Аз бях по-строен, да не кажа доста висок, и реших да използвам тази си природна даденост, за да отклоня любезната покана на представителя на профръководството, който се беше устремил към мен с някакво знаме с много дълга дръжка. Не знам откъде и как ми дойде наум в този момент, но мигновено изстрелях мотива, че заради високия си ръст и дължината на знамето има опасност да докосна жиците на някой от крайпътните стълбове и да ме порази електрическият ток?! Ще съм бил, изглежда, доста сериозен и убедителен с тази си нестандартна логика, защото предизвиках моментно колебание за секунди, които ми бяха достатъчни, за да избегна отговорния ангажимент. Веднага потърсих и се присъединих към колегите си, които вече бяха по на два коняка в близката до сборния пункт кръчма – обичайна практика преди всяка манифестация, докато ни дойде редът. Това ни зареждаше с енергия и добро настроение, с които толкова убедително скандирахме и викахме „Ура“ пред трибуната, че ни се чудеха на ентусиазма не само кокорбашиите, но и другите наблизо, без да подозират причините за истинското ни въодушевление.

След това често продължавахме празника в някой ресторант или семейно вкъщи, за да споделим обзелата ни принудителна празнична еуфория.

Днес празниците са повече на книга или се празнуват по календар, без да има истински патос или жар. Просто е поредният неработен ден! А има и самовлюбени работодатели, които не допускат празнуването им поради собствено разбиране на социалните ценности или прагматична бизнес интерпретация. Въпрос на демокрация!
 
Антон Цаневски, Велико Търново