На Пламен
Помня как по времето на соца ни направляваха да слушаме с предимство само музика от братските народи. Случи се така, че попаднах в красив крайдунавски град, за да продължа образованието си в новооткрит техникум. Преодолявайки с трудност първото си отделяне от семейството, скоро започнах някак по-спокойно да осмислям своите приоритети и духовни потребности.
Впечатлен бях от множеството културни придобивки – кина, театри, опера, Дом на моряка, Дом на културата, Международен фестивал „Мартенски музикални дни“, хор „Родина“, хор „Дунавски звуци“, оркестър „Хоро“, духова музика, танцови състави за народни и моряшки танци, църква с орган и др.
Голям музикален контингент бяха и училищните оркестри, предимно китарни състави, особено този на английската гимназия, който изпълняваше нашумелите световни шлагери в почти автентичен вид, както и двата китарни състава на машиностроителния институт. Ненапразно градът е бил наричан доста преди това „Дунавска столица“, „Малката Виена“, а впоследствие и „Българския Ливърпул“.
Попадайки в тази среда, бързо намерих приятели в квартала и съученици, с които да споделяме общи предпочитания и интереси. По онова време на мода бяха „Бийтълс“, „Ролинг Стоунс“, „Шадоус“, които слушахме с удоволствие въпреки оскъдните възможности да се доберем до техни изпълнения, било от плочи или от денонощно заглушаваните радиостанции по време на музикалните излъчвания. Властта не допускаше западно влияние дори и с песните на гениите, пред които се прекланяше целият свят. Събирахме се след училище в кварталната градинка пред жп гарата, припявайки под акомпанимента на китари, или слушахме плочи, с които се снабдявахме от пътуващите в чужбина дунавски моряци. Основен източник бяха вечерните емисии на радио „Свободна Европа“, които слушахме на къси вълни понякога до късно през нощта. Запомнил съм говорителката Джилда Карол, която водеше кореспонденцията и поздравяваше с музикални изпълнения много от почитателите на великите изпълнители.
Изкушени от тази възможност, с моя съученик Пламен, у когото бях на квартира, написахме и ние писмо, в което бегло споменахме нашите скромни мнения и предпочитания към някои от песните.
Междувременно на любителско ниво участвахме в ученически музикални групи, той свиреше на китара, аз – на барабани и се опитвахме да интерпретираме нашумелите хитове. Подражавахме им и с облеклото си – дънкови панталони, широки кожени колани, карирани ризи и прически, доколкото беше възможно на фона на школните канони, което също споделихме в писмото. Веднага бяхме удостоени с внимание в едно от следващите предавания със специален музикален поздрав, предвидливо споменати като „Пламен и Тони от Дунавската равнина“, за да се избегнат неприятностите с властимащите, които със сигурност подслушваха всичко.
Не след дълго Джилда ни изпрати пощенски пакет с дългосвиреща плоча на Рей Чарлз и нотна литература за някои от песните. Но ... така и не можахме да изживеем радостта от нейния подарък, защото моят съученик беше привикан в МВР, за да дава обяснения – откъде накъде му се изпращат тези материали и кой е този Тони?!
Чест му прави на Пламен, че не ме е издал тогава. Отговорил им, че Тони е бивш квартирант, който отдавна не живее у тях и няма информация къде може да е в този момент. След като са му прочели „конско“ и са го заплашили да не си помисля занапред да слуша и кореспондира с въпросната радиостанция, са му предложили да преосмисли по-сериозно своите музикални предпочитания. Предполагам, че са му намекнали и да се ориентира предимно към съветски песни, подобно на репертоарите на ресторантските оркестри, където задължително се спазваше процентно съотношение и само инструментално изпълнение на западните групи. Имаше дори и проверяващи, които обикаляха заведенията като копои, следяха и докладваха за това.
В заключение пред очите му са нарязали с нож дългосвирещата плоча и накъсали нотите, след което доволни са го пуснали да си ходи по живо, по здраво. Впоследствие профилактично е бил привикван още един или два пъти, за да проверят дали изпълнява ценните инструкции. Много по-късно той сподели това с мен, със сигурност за да ми спести излишните тревоги и притеснения, поемайки изцяло негативите от срещите с моралните ни пазители.
Оттогава мина много време и всеки тръгна по своя път. След техникума завърших и института в същия град, като участвах до края в единия от китарните му състави, но музиката в мен остана и до днес – постоянно съпътстваща и неизменна емоция и страст. Успях да се реализирам освен като инженер и като професионален музикант, работейки повече от 20 години на музикалния фронт – като съпътстваща трудова дейност в годините на соца, за подпомагане на оскъдния семеен бюджет.
Не знам защо днес властимащите не проявяват подобна загриженост към подрастващата ни младеж, която е обливана с помията на пошлата чалга в изпълнение на гологлави и самовлюбени плезльовци, цвилещи чалгари и монотонно фъфлещи рапъри със странни имена – Фикита, Устата, Килата, Искрата , великия славей и артист – Азис, или жално стенещите джукести силиконки, неистово опънати и напращели до крайност, опорочили не една и две родни песни. Полагайки огромни усилия да ориентализират певческото ни наследство, би трябвало да бъдат подведени под отговорност за деформация на българския фолклор и пагубното влияние към младите, осакатявайки ги музикално още от крехката им ранна възраст!
Но явно това днес няма такова значение и морална стойност за нашите законотворци пред личните стремежи за власт и собствено благополучие, макар и за сметка на родната култура?! А тя, както се вижда, ще трябва да почака!
Помня как по времето на соца ни направляваха да слушаме с предимство само музика от братските народи. Случи се така, че попаднах в красив крайдунавски град, за да продължа образованието си в новооткрит техникум. Преодолявайки с трудност първото си отделяне от семейството, скоро започнах някак по-спокойно да осмислям своите приоритети и духовни потребности.
Впечатлен бях от множеството културни придобивки – кина, театри, опера, Дом на моряка, Дом на културата, Международен фестивал „Мартенски музикални дни“, хор „Родина“, хор „Дунавски звуци“, оркестър „Хоро“, духова музика, танцови състави за народни и моряшки танци, църква с орган и др.
Голям музикален контингент бяха и училищните оркестри, предимно китарни състави, особено този на английската гимназия, който изпълняваше нашумелите световни шлагери в почти автентичен вид, както и двата китарни състава на машиностроителния институт. Ненапразно градът е бил наричан доста преди това „Дунавска столица“, „Малката Виена“, а впоследствие и „Българския Ливърпул“.
Попадайки в тази среда, бързо намерих приятели в квартала и съученици, с които да споделяме общи предпочитания и интереси. По онова време на мода бяха „Бийтълс“, „Ролинг Стоунс“, „Шадоус“, които слушахме с удоволствие въпреки оскъдните възможности да се доберем до техни изпълнения, било от плочи или от денонощно заглушаваните радиостанции по време на музикалните излъчвания. Властта не допускаше западно влияние дори и с песните на гениите, пред които се прекланяше целият свят. Събирахме се след училище в кварталната градинка пред жп гарата, припявайки под акомпанимента на китари, или слушахме плочи, с които се снабдявахме от пътуващите в чужбина дунавски моряци. Основен източник бяха вечерните емисии на радио „Свободна Европа“, които слушахме на къси вълни понякога до късно през нощта. Запомнил съм говорителката Джилда Карол, която водеше кореспонденцията и поздравяваше с музикални изпълнения много от почитателите на великите изпълнители.
Изкушени от тази възможност, с моя съученик Пламен, у когото бях на квартира, написахме и ние писмо, в което бегло споменахме нашите скромни мнения и предпочитания към някои от песните.
Междувременно на любителско ниво участвахме в ученически музикални групи, той свиреше на китара, аз – на барабани и се опитвахме да интерпретираме нашумелите хитове. Подражавахме им и с облеклото си – дънкови панталони, широки кожени колани, карирани ризи и прически, доколкото беше възможно на фона на школните канони, което също споделихме в писмото. Веднага бяхме удостоени с внимание в едно от следващите предавания със специален музикален поздрав, предвидливо споменати като „Пламен и Тони от Дунавската равнина“, за да се избегнат неприятностите с властимащите, които със сигурност подслушваха всичко.
Не след дълго Джилда ни изпрати пощенски пакет с дългосвиреща плоча на Рей Чарлз и нотна литература за някои от песните. Но ... така и не можахме да изживеем радостта от нейния подарък, защото моят съученик беше привикан в МВР, за да дава обяснения – откъде накъде му се изпращат тези материали и кой е този Тони?!
Чест му прави на Пламен, че не ме е издал тогава. Отговорил им, че Тони е бивш квартирант, който отдавна не живее у тях и няма информация къде може да е в този момент. След като са му прочели „конско“ и са го заплашили да не си помисля занапред да слуша и кореспондира с въпросната радиостанция, са му предложили да преосмисли по-сериозно своите музикални предпочитания. Предполагам, че са му намекнали и да се ориентира предимно към съветски песни, подобно на репертоарите на ресторантските оркестри, където задължително се спазваше процентно съотношение и само инструментално изпълнение на западните групи. Имаше дори и проверяващи, които обикаляха заведенията като копои, следяха и докладваха за това.
В заключение пред очите му са нарязали с нож дългосвирещата плоча и накъсали нотите, след което доволни са го пуснали да си ходи по живо, по здраво. Впоследствие профилактично е бил привикван още един или два пъти, за да проверят дали изпълнява ценните инструкции. Много по-късно той сподели това с мен, със сигурност за да ми спести излишните тревоги и притеснения, поемайки изцяло негативите от срещите с моралните ни пазители.
Оттогава мина много време и всеки тръгна по своя път. След техникума завърших и института в същия град, като участвах до края в единия от китарните му състави, но музиката в мен остана и до днес – постоянно съпътстваща и неизменна емоция и страст. Успях да се реализирам освен като инженер и като професионален музикант, работейки повече от 20 години на музикалния фронт – като съпътстваща трудова дейност в годините на соца, за подпомагане на оскъдния семеен бюджет.
Не знам защо днес властимащите не проявяват подобна загриженост към подрастващата ни младеж, която е обливана с помията на пошлата чалга в изпълнение на гологлави и самовлюбени плезльовци, цвилещи чалгари и монотонно фъфлещи рапъри със странни имена – Фикита, Устата, Килата, Искрата , великия славей и артист – Азис, или жално стенещите джукести силиконки, неистово опънати и напращели до крайност, опорочили не една и две родни песни. Полагайки огромни усилия да ориентализират певческото ни наследство, би трябвало да бъдат подведени под отговорност за деформация на българския фолклор и пагубното влияние към младите, осакатявайки ги музикално още от крехката им ранна възраст!
Но явно това днес няма такова значение и морална стойност за нашите законотворци пред личните стремежи за власт и собствено благополучие, макар и за сметка на родната култура?! А тя, както се вижда, ще трябва да почака!
Антон Цаневски, ВеликоТърново
Все още няма коментари