От майката на Хаджи Димитър, хаджи Маринка Асенова, е останала само една снимка и оскъдни биографични данни. Снимката е с пощенски формат, залепена на орнаментиран картон и на нея се вижда една седнала, забрадена, възрастна жена с бастунче в ръка. Фигурата на кадъра е висока не повече от 5-6 см, лицето – около сантиметър. След многократно увеличение на главата се вижда състарено не само от годините лице с волева брадичка и леко присвити устни. А погледът е оня тежък Хаджи-Димитров поглед, срещу който човек неволно примижава и свежда глава. Как ли би изглеждал този портрет при още по-голямо увеличение? Такова, каквото хаджи Маринка несъмнено заслужава.
Според Антон Страшимиров известният хайдутин Желязко Палабуюка от сливенското село Падарево (тогава Коруджии) имал сестра Стоянка, която останала на неговите грижи след ранната смърт на родителите им. Момичето израснало като най-лична мома и някакъв турчин започнал да я задиря. Това принудило брат ѝ да продаде всички имоти и да се заселят в Сливен – в кв. „Клуцохор“.
Една нощ Желязко завел в къщата свой ранен другар и го оставил Стоянка да го лекува. Двамата млади се обикнали и с благословията на Желязко се венчали. Състоянието на ранения обаче се влошило и той починал. Наскоро след смъртта му се ражда дъщеря – Маринка. Това вероятно е станало през 1807-1810 г. Тогава нямало документи за раждане, но според сливенската традиция жените се омъжвали на около 20-23 години, а мъжете се женели на 26-29, когато „си стъпели на краката и можели да хранят жена”. По тази логика Никола Кръстев Асенов – утвърден майстор на кебета (молитвени килимчета), за когото Маринка се венчала около 1830 г., ще да е бил роден някъде през 1800-1802 г.
През 1831 г. им се ражда първото дете – Христо, а след него – Кръстю, Янаки, Петър, Димитър, Георги, Тодор, Тяна, Бойка и Ангела. През 1842 г. двамата родители оставят 11-годишния Христо да наглежда имотите и с Кръстю, Янаки, Петър и 2-годишния Димитър заминават на поклонение на Божи гроб в Ерусалим – и от християнски подбуди, но и за да демонстрират, че „сермията” им е повече от 20 000 гроша.
Връщат се хаджии, което ги нарежда сред хората, на които всички казват „Добър ден!”. В следващите десетина години семейството живее задружно и богатее. Отглеждат стада овце за мляко, месо и вълна за производството на кебета, които се харчат добре по турските пазари. До къщата си построяват хан. Имат и обширни лозя.
После почват геройствата на синовете им, сред които Хаджи Димитър държи безспорно първенство с битките по Хамам баир и Коруча. Следва пребиването на чорбаджи Йоргаки и един чауш, както и убийството на един турчин в хана, след което хаджи Маринка помага за изхвърлянето на трупа в изоставен кладенец. Заедно с Димитър Дишлията е посечен хекиминът Костаки…
Сестрата на бъдещия войвода – Тяна, пише: „То неговото не е едно, не е две. И другите ми братя бяха юнаци, ама Батидимитровото не е за изказване”. Всичко това се е стоварвало върху родителите, които с цената на много и скъпи подаръци замазвали очите на властите.
Паметен е 19 декември 1859 г., когато Панайот Хитов заедно с шурея си Стоян Папаза, Никола Аджема, Кьор Киро, Радил, Начо Палича, Ченкоолу от Сливен, Митраджиолу и още петима от Ямбол извършват дръзко среднощно нападение на къщата на кадията Али ефенди, когото раняват и обират.
Отговорът на властта е смазващо жесток – арестувани са 300 души, от тях обесени 50, а други 50 задълго са хвърлени да гният по затворите. Сред тях Хаджи Никола и синовете му Георги и Тодор – с тежко обвинение за съучастничество, тъй като ямболците оставили конете си в техния хан. Хаджи Димитър не участвал в нападението. Въпреки това много пъти го търсили, но той успял да се укрие. И пак с помощта на майка си, към която, въпреки пословичното си вироглавство, изпитвал дълбока почит и уважение.
От тук нататък всичко ляга върху плещите на хаджи Маринка. Не се знае колко пъти е ходила в Одрин и Цариград с пари за подкупи и с писма от д-р Иван Селимински до турските големци, но успяла да освободи след тригодишен престой в затвора, първо, синовете си, а две години по-късно – и мъжа си.
По същото време други двама от синовете – Христо и хаджи Петър, отиват на Узунджовския панаир, но вместо да се върнат в Сливен, заминават за „Мора”, за да вземат участие в гръцките въстания. Две години ги търси Хаджи Маринка на о. Крит и по околните земи. Накрая ги открива в затворите в Атина и Пирея и през 1867 г. по живо, по здраво те се завръщат в родната къща, където хаджи Маринка оженва хаджи Петър за храненицата си Велика Цонева и от този брак се ражда като пето дете Кръстю Асенов – един от водачите на Илинденско-Преображенското въстание.
Хаджи Маринка Асенова знаела всичко за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, и то „от първа ръка”, защото най-големият ѝ син Христо до последния момент участвал в подготовката, но брат му – войводата, го задължил да се върне в Сливен.
Въпреки съобщенията за разгрома на четата на Бузлуджа тя дълго живее с надежда, че Хаджи Димитър и Тодор, който бил касиер на дружината, са живи. Годините обаче минавали, никой от тях не се обаждал. Поетът, увековечил сина ѝ с „Жив е той, жив е…”, последвал осем години по-късно примера и участта му на друг старопланински връх.
През 1880 г. в пловдивския вестник „Марица” излиза съобщение, че на връх Кадрафил в Средна гора са намерени Хаджи-Димитровите кости и са пренесени в с. Аджар. След тежко пътуване в условията на люта зима хаджи Маринка отишла в това село и успяла да издейства костите да бъдат пренесени и погребани в двора на клуцохорската църква „Св. Никола”. Няма доказателства, че са били на сина ѝ, но майчината вяра, надежда и любов са безгранични. Затова без колебание тя ги е погребала, независимо дали са на нейната свидна рожба или на друг. Нали и двамата са синове на България.
