Ходехме на ресторант веднъж месечно,  глезехме се с кебапчета и бира  

Една от незабравимите атракции от социалистическото ми детство беше месечното ходене на ресторант. Родителите ми така планираха харчовете си през месеца, че поне веднъж намираха средства за посещение на ресторант. През есенните и зимните месеци обикновено това бяха заведенията около Орлов мост, тъй като живеехме в този квартал. А през пролетта и лятото посещавахме често известния ресторант на езерото в Панчарево или някоя от кръчмите в селата в подножието на Витоша.

Естествено, това се свързваше с неудобството да се чака съответният автобус, който винаги закъсняваше и се движеше претъпкан. Но кой мислеше за това, след като предстоеше да се поглезим с топли ухаещи кебапчета, гарнирани с пържени картофки. Естествено, бира за родителите ни и по една лимонада за нас, децата. Искряща, изстудена жълта лимонада в онези по-специални бутилки с капачките за многократна употреба.

Дето по едно време напълно изчезнаха, пък отскоро се завърнаха пак в бита ни. Е, понякога кебапчетата не бяха съвсем топли, пък картофите си бяха направо студени и позавехнали, но кой обръщаше внимание на тези недостатъци. После в един от ресторантите един от сервитьорите се оказа земляк на татко ми и сякаш му станахме симпатични. От този момент нататък започнахме да ходим по-често там, а пък той се грижеше храната ни да е по-топла.

Естествено, на тръгване си получаваше своето през сметката с неизменната покана пак да го посетим. Е, при социализма менюто беше много скромно, не може да се каже и че хигиената е била на някакво кой знае какво ниво. Покривките дори и в центъра на града бяха стари и захабени, стените на ресторанта посивели и опушени. Сервитьорите едни и същи с години, често намусени и отнасящи се с досада към клиентите. Това обаче не помрачаваше детското ни удоволствие от ходенето на ресторант. Чакахме го с нетърпение, а родителите ни знаеха това и се стремяха да ни доставят тази радост.

За жалост, сега много млади семейства с деца едва свързват двата края и не могат да си позволят такова удоволствие.
 
Никола Кантарджиев, София