Ходехме на кръжоци в Пионерския дом, почивахме в морски лагери

Наблюдавам днешното ни младо поколение и грижите , които му се отделят само и само да му се угоди, особено сега , когато се чудят да ги спрат ли от редовни занятия и как да ги обучават – с маски, без маски , онлайн от вкъщи или чрез самообучение?! Започвам неволно да съпоставям времето, в което и аз бях ученик. Нещо повече, обръщам поглед дори още по-назад, когато училището за нашите баби и дядовци е било извор на знания, просвета и средище на културата. Свято място и въпрос на гордост и чест за всяко дете да го посещава, особено в годините на недоимък и усилен труд както на село, така и в града. Как са учили, писали, смятали?

В първите наши училища, в това число и килийните, са прибягвали до сандъчета с пясък, плочи и калеми при изучаването на българското четмо и писмо. Пак по това време някъде са използвали въглен или креда. По-късно са се появили тебеширът и черната дъска, които днес в по-модерни варианти са електронните писци и тъчскрийн екраните в помощ на обучението.
Следват моливът, перодръжките, мастилниците и автоматичните писалки, които от обикновените модели до луксозните „Пеликан“ и „Паркър“ бяха дълго време на въоръжение сред политици и президенти при подписването на важни договори и документи. И въпреки многообразието на лъскавите им и изящни форми и блясъка на позлатените пера с течение на времето те отстъпиха на използваните и до днес обикновени химикалки. Интересни бяха съпътстващите ги тогава консумативи като пера, мастила, гуми и най-вече попивателната хартия – особено важен и задължителен атрибут. Във всяка от тетрадките имахме „попивки“, които понякога за по-голяма прегледност и от естетични подбуди залепвахме на някоя атрактивна пощенска картичка. Пишехме „тънко и дебело“, за което използвахме предпочитаните пера „Рустика“ и „Редис“, с някои от които се изписваха лозунги и агитационни материали. Употребявахме мастила, предимно синьо, черно и отчасти в червения цвят, който бе приоритет на преподавателите при проверка на контролните, класните и домашните работи. За съобщения, наредби или заповеди директорите на училищата, за да бъдат по-различни, прибягваха до зеления цвят (поне такива са моите спомени). В учителските стаи, на обществени места – пощи, банки, учреждения и на директорските бюра имаше стъклени настолни мастилници, перодръжки и неотлъчно до тях споменатите вече попивателни. За училище също носехме пластмасови, уж неразливащи се мастилници, които за по-голяма сигурност държахме извън чантите, в специални за тях торбички. Пишехме на тетрадки по писане, смятане и краснопис, някои от които бяха от обикновена, а други с гланцирана хартия. Имахме и нотни тетрадки за часовете по пеене. Рисувахме с молив, гума и водни бои на блокови листа. Малко по-късно се появиха наборите от цветни моливи, пастелните бои, флумастери и маркери, използвани и до днес. Учебниците и тетрадките носехме в еднотипни ученически чанти или куфарчета от мукава, в които освен тях се намираше място и за индивидуална чаша за гаргара (имаше и сгъваеми такива), с която се профилактирахме при влизане в училище от време на време, за да избегнем някои от заразите, съществуващи и тогава.

В комплект с ученическата чанта задължително носехме и торба с вътрешни обувки, с които сменяхме уличните, които поставяхме в специални шкафчета. В същите торби носехме и цвички за часовете в салона по физическа култура или гуменки (платненки), когато спортувахме в двора на училището. Кецове и полукецове все още трудно се намираха тогава, дори и за спортистите.

Ходехме на занятия само до обяд, включително и в събота, и се подготвяхме сами, отделяйки се с трудност от игрите на улицата или в училищния двор, докато нашите родители бяха на работа. Имаше занимални с дежурни преподаватели в училищата, но не бяха масово посещавани, освен от деца с някакви здравословни проблеми. За по-любознателните имаше училищни кръжоци по литература, физика и химия, ръководени от съответните учители, а тези с изявени таланти ходеха на частни уроци по пиано, акордеон, цигулка, кларнет, гъдулка и чужди езици – немски, френски и английски. В Пионерския дом (бивша туристическа хижа на Царевец – тогава ) – по музика, танци, печатарство, драмсъстав и др. В залата за приказки артисти със своите увлекателни интерпретации ни пренасяха в чудните приказни светове.

Тук участвах в пиесата „Аленото цвете“ и за пръв път целунах на сцената момиче – принцесата от приказката, под ръководството на известната Станка Пенчева – артистка от драматичния театър, в сградата на който изнесохме постановката. Дори още помня финалните реплики след целувката: „Сега злите магии на баба Яга ще се разпаднат! Да вървим, годенице моя !“, с които завършваше представлението.

По-късно училището ни с усилията на учителя по музика се сдоби с фанфарна музика – нещо много авангардно за онова време. Впечатляващи бяха лъскавите инструменти, тяхното звучене и моряшките униформи, в чест на патрона на училището – Никола Вапцаров. Истински престижно бе участието в нея като най-представителната част по време на манифестациите в града за официалните празници. Дори имаше едно негласно състезание за по-добро представяне на оркестрите между отделните училища. Атрактивни бяха тези на строителния техникум и особено „Ботевата музика“ на училище „Хр.Ботев“ – с четническите униформи и калпаците с пера, предизвикващи наслада и възхищение сред млади и стари, които ги аплодираха с възторг.

В края на учебната година учителите ни организираха екскурзии из страната, спяхме във физкултурните салони на училищата на посещаваните градове и ядяхме салам и консерви „Копърка“. През лятото една част от нас оставаха в града, други отиваха на лагери (колонии) на планина или море, а повечето на село при баба и дядо, където се трудеха наравно с тях и участваха активно в прибирането на реколтата до началото на учебната година. Бяхме здрави и силни.

Всичко беше истинско и автентично! Нямаше дрога и наркотици! Не пушехме цигари и трева в коридорите и училищните дворове и не се боцкахме в градинките и парковете. Нямахме телефони, лаптопи, компютри и интернет! Бяхме добри ученици и се отнасяхме с респект и уважение към нашите учители, на които не посягахме, а сваляхме шапка и поздравявахме на улицата и които ни направиха хора! Признание и Поклон!

А на днешните ученици – здраве, разум, дисциплина и успешна учебна година!
 
Антон Цаневски, Велико Търново