Как Съби Попович стана Георги Раковски    

Колкото и да сме свикнали да възприемаме личността на Георги С. Раковски единствено в светлината на революционното му дело, можем да разкрием и една друга негова страна, оставала в сянката на популярната му фигура като създател и идеолог на българското освободително движение.

Иван Вазов го нарича „мечтател безумен, образ безподобен“. Всъщност той е една универсална личност, оставила отпечатък и в сферата на образованието, печата и дори науката. По онова време Раковски е известен като Човека със 100 ръце – той е книжовник, публицист, общественик, революционер, пише за него изследователят Георги Ваташки.

Съби Стойков Попович, както е истинското име на Раковски, е роден на 2 април 1821 г. в богатото семейство на чорбаджи Стойко Попович – буден и авторитетен терзия, водач на местните еснафи. Като млад Съби сменя първото си име, като взема името Георги – на вуйчо си капитан Георги Мамарчев, известен бунтовник и офицер в руската армия. Друга версия свързва избора му на фамилията с името на полския революционер Михаил Раковски, който бил преследван в Европа и странствал из Азия.
Раковски получава финансова подкрепа от Стефан Богориди, за да се изучи. Той получава едно солидно образование в родния си Котел, както и в Карлово, където става ученик на известния даскал Райно Попович. Накрая завършва и гръцката Велика народна школа, намираща се в елитния цариградски квартал „Куручешме“. По време на обучението си в турския мегаполис се запознава с велики личности като Иларион Макариополски, Неофит Бозвели, Сава Доброплодни, както и с дейци на полската емиграция като Михаил Чайковски, по-известен като Садък паша. 

Подобно на повечето свои събратя, в хода на Кримската война започва да храни надежди за освобождаване на българите. След края ѝ Раковски взема решение, което определя по-нататъшната му съдба: открита борба с турското правителство и гръцкото духовенство „чрез пресата и сабята“. Към 1855 г. той вече знае цели 5 езика: персийски, френски, турски, гръцки и арабски.

През 1858 г. приема руско поданство и става преподавател в Одеската семинария. Именно оттук водят началото си и първите му опити за изява в едно неподозирано за него поприще, тръгвайки по трънливия път на историка и журналиста. След разпускането на легията Раковски е напълно разочарован от двуличната политика на Атина и Белград.

Огорчението от егоистичната политика на балканските страни го насочва към историческата наука. Основната му цел обаче е не толкова критичното търсене на истина, колкото „разбуждането на националната свяст“. В онази епоха българите се нуждаели по-скоро от това, отколкото от задълбочени академични трудове.
Раковски изгражда в своите съчинения образ на света, в който българската нация играе основна роля – често романтична и леко преувеличена. Посочват се враговете, търси се вдъхновение за подвизи.

Котленецът е от първите български историци, оценил делото на Паисий Хилендарски. За Раковски трудът на светогорския монах е изходната точка, от която започва новата история на България. За автора на „Горски пътник“ голямото значение на „История славянобългарска“ за националното ни осъзнаване е очевидно. Възгледите на двамата големи българи съвпадат както по отношение на несъгласието им с чуждите домогвания, така и в укорите им към своите „неразумни и юроде“ съвременници.
Но не само това. Независимо от начина, по който са формулирани, идеите на светогорския монах допадат на Раковски поради усилията им да обвържат директно историята на българите с човешката общност като цяло, а не просто с една нейна част, каквато са славяните. На Раковски не са напълно чужди и месианските елементи във възгледите на Паисий.

Същевременно младият революционер, който се оформя в контекста на други културни и исторически представи, не може да не отхвърли някои от идеите, които лежат в основата на „История славянобългарска“. Така в „Основни начала за българската най-стара словесност“ Раковски оспорва преминалата от Стария завет в „История славянобългарска“ юдейскоцентрична представа за древността на човечеството и търси други възможности, които да съответстват на неговото време. С цел да обясни произхода на българите в издавания от него вестник „Български лебед“ той обръща взор към историята на Индия.

Идеологът на нашето националноосвободително движение написва много статии, в които се опитва да повдигне националното самочувствие на борещия се за духовно и политическо освобождение български народ с примери от неговата история, показващи общност с древната индийска култура.

Той открива и описва много примери за родство между българския език и санскрит, като намира и аналогии в съвременния български фолклор с божества и митични персонажи от индийската митология. Според него малко европейски народи могат да се похвалят с такова богатство. Раковски заимства от модерната по негово време европейска наука идея, че прародината на човечеството е Азия, а древна Индия е люлката на европейската цивилизация.

Според него българите са „най-чисти“ индоевропейци, които първи напускат Хиндустан и донасят в Европа стария култ към Шива. За разлика от много свои съвременници пламенният котленец вижда в староиндийските вярвания не „примитивен“ политеизъм, а усъвършенствана религия, от която и по негово време сред българите се пазят значителни следи.

Неговите наблюдения сочат, че тази древна религия е близка до християнството и поради това българите лесно биват покръстени от апостол Павел.

Всички тези свои виждания Раковски публикува под заглавието „Кратко разсъждение върху тъмните и лъжовните начала, на които е основана старата история на европейските народи“. В изданието той споменава, че след дълги бдения и четене във Виенската библиотека е успял да определи съвсем точно къде е прародината на българите – в района на Северен Афганистан и Памир.