Типичният градски соцресторант беше голям и просторен, понякога с етноелементи, с кратко меню и обикновено с оркестър. Посещавахме ги семейно поне един-два пъти седмично – можехме да си го позволим, и обикновено се събирахме с приятели.
Почти нямахме навика да отваряме менюто, първо, защото на сервитьора му бе по-лесно да изброи какво има, отколкото какво няма, а и всичко в него се въртеше около скарата.
„Кебапчета, кюфтета, шишчета… И мешана скара!“ – мрачно съобщаваше той, когато седнехме на масата.
Мешаната скара заемаше централна позиция в едновремешния ресторант. Тя включваше кюфте, кебапче, пържола, шишче, дроб и гарнитура и всичко това само за 1,70 лв. Измайсторената от „Балкантурист“ шопска салата излизаше по 70 ст., пържените картофки със сирене с 10 ст. отгоре, а най-скъпият специалитет на заведението не беше повече от 3,50 лв. Българските ракии, водки и коняци струваха по 50-60 ст. за 50 г, а руската водка – 0,70 лв.
Цялата власт в заведението се държеше от сервитьора с папийонката. От него зависеше всичко. Като се започне от това да благоволи да те настани на масата, да ти поразреди или не питието, да ти намали или не грамажа на салатата и се завършваше с най-важното – не дали, а с колко да ти надпише сметката.
Друг въпрос е, че храната често се сервираше изстинала, повече от половината от написаното в менюто редовно липсваше и все имахме съмнението, че ни се сервираше недояденото от предишния клиент. Въпреки това обаче винаги му оставяхме някакъв бакшиш, за да спечелим благоволението му другия път пак да ни настани във винаги претъпкания ресторант. А и най-важното за нас бе не какво ядем и пием там, а че споделяме атмосферата с приятели.
Днес, за съжаление, ние, отдавна пенсионери, сме забравили вече какво е това ресторант. Скъпотията е страшна, а с мизерните пенсии коя сметка по-напред да платим. Нашите събратя от ЕС обаче на старини си живеят живота, обикалят по екскурзии в чужди държави, защото пенсиите им са големи. Но какво да правим – такава ни била орисията.
Все още няма коментари