Деца и внуци на партийци влизаха с предимство в университета. За да не стана копчарка в завод „Витоша“, се записах в Полувисшия институт за учителки    

През социализма не можеше да учиш, каквото желаеш. Не можеше и да се работи, каквото ти е на душата. Не обичам този строй и наблюдавам как настоящите червенопартийци, останали оттогава, се опитват да прикрият доста негативи от онова време.

Аз съм си софиянка по потекло и завърших с отличие 32-ра елитна гимназия. Пред очите ми внуци на партийци влязоха в Софийския университет без достатъчно умствен багаж, аз и други деца останахме навън.

Съответният професор от специалността „Българска филология“ в университета, ярък комунист по онова време, бил предупреден кои и колко да пусне „на общо основание“, което разбрах в подробности чак след 1989 г. Останалите бяха деца на антифашисти.

Без нито една правописна и съдържателна грешка на писмения по литература, с измислени пропуски за неизучавани в гимназията царе по история и издържан политически изпит аз се оказах „резерва“, която не влезе в университета. Казаха на баща ми къде и как да бутне рушвет, но той беше адвокат, почтен, такъв си остана и отказа.

За да не отида в УПК – копчарка в завод „Витоша“, влязох в Полувисшия институт за детски и начални учителки с профил руски език. Добри преподаватели, не мога да се оплача, много елементарни момичета в класа, основно от Перник. Ние, софиянките, се отделихме настрана. В пълен дискомфорт откъм състудентките ми завърших с отличие. И с много литературни награди, организирани от преподаватели.

Постъпвам на работа. Директорката с педагогически курс след гимназия. Ни полувисше, ни висше. Оказа се нелоша жена, но с голям зор след една година работа даде разрешение да следвам педагогика. Така беше по онова време. Друго не даваха.

Моите родители се уплашиха от мръсните игри в Софийския университет тогава и кандидатствах в Благоевград като филиал на Софийския. Завърших почти с отличие и Златен медал. Канеха ме и асистент да стана, не пожелах.

Наложи се да работя като учителка до промените през 1989 г. в обкръжението на толкова прости жени, че не е истина. Родителите на децата обаче бяха далеч по-образовани и будни и виждаха за какво става въпрос, но мълчаха. Такива бяха времената.

Записах българска филология и завърших в Софийския университет. Имах и втори, и първи клас квалификация по педагогика. Но се захванах с журналистика. Не ми беше трудно да намеря място, защото бях дългогодишен сътрудник в печата без прекъсване и докато бях учителка. Тогава се плащаше и, признавам, понакога си докарвах повече от заплата и половина. А учителската заплата ми беше 210 лв.

Дълго учих не по моя вина и макар да спечелих и няколко престижни педагогически награди, не останах в този бранш. Отстраниха ни младите и си сложиха техни хора с проруски програми.Така че в душата ми остана мечтата по свобода и добре, че дойде демокрацията. И литература завърших, и книги издадох, и международни награди взех, и много български.

Допреди 1989 г. творби с художествена литература по медиите пускаха или деца на партийци, или някой, предложен за надежден. При момичетата писателки често ставаше и по други начини – чрез други отношения с мастити червени велможи. Да не навлизам в подробности какви цинични цветисти вицове се носеха за Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти. Опазил ме Бог от подобни падения.

Постигнах желаното след 1989 г. и въпреки признанията си като педагогически учен преди тази дата и сътрудник в печата пак преди преврата не мога да кажа, че съм била удовлетворена, както исках аз, и никога не искам да се връща това време.

Сега младите са много по-свободни в избора си, няма ги досадните политически науки, въпреки че отдавна обучението е платено, но не е непостижимо.
 
Росица КОПУКОВА