Елена Димова: Хайтов ми гостува заради дарбата на сестра ми  

Гостуването има своята предистория. Началото е поставено през октомври 1988 г. Сестра ми Йорданка Костова работеше като акушерка в родното ми село, а съпругът й, д-р Тодор Копчев - като участъков лекар. Професията ги среща с различни хора и съдби и тя решава да ги сподели на страниците на списание “Родопи”. Поетът Матей Шопкин занася материала й в редакцията на списанието. Две седмици по-късно сестра ми получава писмо от главния редактор Николай Хайтов. То носи дата 6 ноември1988 г. 

“Чрез моя приятел Матей Шопкин - пише той - получих вашето произведение, което спокойно може да носи заглавието “Приключенията на една акушерка”. Най-хубавото е, че в нея няма нито грам напъване да правите литература. 

Затова може би аз го изчетох от началото до край, без да ми дотегне, а това се случва много рядко. Ще го предложа на редколегията за книжка II. Малко ще трябва да се редактира. Натурата на разказа, даже грапавините му, ще запазим. Може би в грапавините му е чарът. Това е, което имам да ви кажа, и съм доволен, че то е добро”.
Материалът излиза в бр. 2 на списанието от 1989 г. под заглавие “Броените дни на една акушерка”.

Сестра ми благодари на Хайтов за оказаното внимание. Няколко дни по-късно получава второ писмо от него. “Твоята работа се хареса на родопските читатели - пише Хайтов, - така че не ти, а списанието трябва да ти благодари за тази живописна история. Въобще, каквото излезе под перото ти, пращай. Така и така сложихме началото”.

В книжка 9-а излиза вторият й материал

С писмо от 29 декември Хайтов й честити настъпването на новата 1990-а година и изразява надежда: “Белким идната година се видим”.

В писмо от 30 октомври1990 г. писателят споделя тревогата си от настъпилите в страната ни промени: “Не си ти единствената разочарована от неочаквания изблик на мръсотия, демагогия и егоизъм, които съпровождат раждането на така наречената Демокрация у нас. 

Хаосът и бъркотията дадоха възможност на всички таласъми да излязат от своите нощни скривалища и да окупират живота тотално... Има една дълбока проклетия в българина, която той носи като зла съдба в себе си и която му разплаква майката още от създаването на тази държава”.
По-нататък 

Хайтов изразява своята тревога за съдбата на списание “Родопи”

“Не знам от нова година дали няма да фалира. То е малко списание, със слаби финанси и нищо чудно да бъде една от първите жертви на комерсиализирането на печата. Сега тези, които ще печатат, ще бъдат авторите на порнографски съчинения, както бе някога преди 9-и.”

В едно от следващите си писма писателят изразява съжаление, че не е могъл да присъства на сватбата на малката й дъщеря. “Ще го направим на кръщянката”, пише той.

Срещата между двамата се осъществява две години по-късно. На 19 февруари1993 г. Хайтов гостува в гр. Бяла по случай годишнината от обесването на Васил Левски. Кани сестра ми да отиде на тържеството. Заедно с шофьора на служебната кола (по това време тя е кмет на селото) влизат в препълнената зала. С типичната си емоционалност писателят се обръща към присъстващите с въпроса: “Трябва ли Левски да бъде канонизиран за светец?”. Първа изявява желание да изрази мнение сестра ми. По гласа, по начина на изразяване той разбира коя е тази жена и се провиква: “Йорданке, това си ти, нали?”. Залата притихва, Хайтов слиза от сцената и отива при нея. Вълнуващ момент и за двамата. След 5 години разговори по телефон и кореспонденция най-после имат възможност да се срещнат и стиснат ръце. 

Така, хванати ръка за ръка, двамата излизат на сцената

Залата се оглася от ръкопляскания.

След края на тържеството колата, с която сестра ми пристига в гр. Бяла, тръгва обратно към селото. Пътниците в нея сега са трима - третият е Хайтов.

У дома те са посрещнати от съпруга на сестра ми и от моите родители. Писателят е възхитен от уюта и чистотата на селския дом, от сърдечността и гостоприемството на неговите стопани. Развълнуван бил от историята на рода ни, разказана му от татко - за жертвите, дадени по време на турското робство, Балканската, Първата и Втората световна война, за успехите на младото поколение - лекари, зъболекари, юристи, инженери и една жена летец. Допаднали му песните, изпети от мама. Особено го трогнала една от тях (за нея ще разкажа в друг материал). Харесали му вкусните гозби, домашната баница, ароматното вино. Разговорите продължили до късно през нощта.

На другия ден той си тръгва, изпратен от много жители на махалата. Видимо развълнуван, се обръща към тях с думите: “Винаги съм казвал, че хората, които живеят или работят на село, са като дървото с дълбоки корени. То не само не се бои от никакви ветрове, но и дава добри плодове. Това ме кара да вярвам, че България ще я има”.