Ако в България има човек, който поне за известно време е говорил с Бога, това безспорно е писателят Антон Дончев. Точно преди 52 години, обсебен от някакво божествено вдъхновение, той сътворява “Време разделно”. От написването на първата буква до поставянето на последната точка на романа на живота му изминават точно 41 дни. Днес, след повече от половин век, “Време разделно” продължава да заема почетно място във всяка обществена и домашна библиотека. През 2002 година във Франция се появи джобно издание, което е разпространявано дори във вестникарските павилиони, по гарите, в метрото, а днес шедьовърът се продава в най-голямата електронна книжарница в света “Амазон”. Цената му е между 104 и 210 долара и купувачи не липсват.
На 14 септември Антон Дончев навърши достолепните 85 години. Преди дни той завършил новия си роман „Сянката на Александър Македонски, който ще отпечати издателството на в. „Стандарт”. „В него се разказва за цар Лезимах, който 40 години е цар на Тракия”, каза авторът пред „ШОУ”.
Антон Дончев е почетен гражданин на седем града, носител на почти всички родни големи и малки отличия, академик, негласно признат за жив класик, а наскоро на многолюден събор в Жеравна бе удостоен с титлата „Апостол на българщината”.
Милиони почитатели го превъзнасят с “Осанна”, малцина съскат “Разпни го”
Гласове от някакъв си институт, назовал се “Помак”, наричат Дончев „бездарен писател” и определят романа му като поръчков. За “Време разделно” “Обзървър ревю” обаче пише, че е „като голяма грубо обработена меча кожа, просната върху огнището, която дъхти на мъченически героизъм и романтика.
Това е могъща плът, изтъкана от жестокост, пламтяща смелост, лай на кучета и грандиозни пейзажи".
В България книгата има 31 издания, преведена е на 32 езика, включително японски и хинди. Общият й тираж е 2,500,000 екземпляра.
Преди да започне да пише първата си книга, Антон Дончев захвърля престижната тога на съдия във Велико Търново с ясното съзнание, че истината е сложно нещо, а съдът не е точното място, където може да бъде намерена. “Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брат му Арон, за синовете му Радомир и Владислав, за старейшината Горазд мъдрия и много други хора” излиза през 1961 година. Ядовете преди раждането й са дълги колкото заглавието. Две години и половина никой не иска да я отпечата. Издателство “Народна младеж” е категорично в оценката си: „Липсват художествени качества”. Остава скрита истинската причина за отричането: Нека не се задяваме с македонците.
Безпомощен, авторът трупа дългове и… болести
За компенсация след излизането си романът печели наградата на Съюза на българските писатели, а Дончев е приет в „богоизбраната” организация без дори да подава молба. Връща борчовете си, но болестите си остават.
Открай време в дома на писателя се съхранява като безценна реликва: едно невзрачно рекламно тефтерче на някогашния туристически колос “Балкантурист”. На датата 15 юли 1963 година е написано: “Днес започнах романа: “Глава си давам, вяра не давам” Седем листа. Пристигането на Караибрахим?”. Мястото е Родопите. Таванска стая в скромна хижа. Легло, маса, стол. Само след няколко месеца авторът ще навърши Христовите 33 години.
Далеч преди това обаче литературно четене го отвежда заедно с още тридесетина колеги в Момчиловци. Салонът на читалището е препълнен и точно в този момент токът угасва. Местните бродят в тъмното, за да подслонят софиянците. Чува се тропот на врати, свиреп кучешки лай оглася селото: „Елице, Елице!”, вика човекът, който води Антон Дончев, пред една от портите. Като че ли дошла от приказките се появява красавица с дълги пуснати коси, облечена в бяла риза. Босите й крака сякаш не стъпват, а летят над тревата. В ръцете й свещта пламти като жива. С тази сцена в съзнанието гостът заспива. На сутринта всичко е различно. В двора някаква баба пече катми върху горещ камък и мърмори:
Къде е момичето от снощи? - пита писателят.
Какво момиче? Аз съм Елица, аз те посрещнах - сопва се старицата.
От този ден нататък в главата на Антон Дончев се настанява трайно споменът за Елица и планината. Той все още е съвсем неизвестен. Малко преди това Стефан Дичев, въпреки добрите условия на контракта, отказва да напише роман за помохамеданчването на помаците. Не приема и Емилиян Станев. Със 75-те лева командировъчни Дончев отново се връща в Родопите. Петнадесет дни обикаля. Стига до Триград, Девин, Смолян. Говори с овчари, свещеници, селски летописци... После се затваря в софийската библиотека и чете по десет часа на ден. Попада на книги, които никога преди него не са били отваряни.
На 23 март 1963 година решава, че вече е готов да започне. Планината го посреща със слънце, което обаче за миг изчезва и всичко се покрива с лед и сняг. Вторият опит също е несполучлив. Този път бъбречна криза го връща в София. Чак тогава идва третият опит, споменатите 41 ден и приказките с Бога. “Време разделно” се пише с обикновени моливи, върху бял лист. Няма дори и гума. Авторът работи от десет до два часа всеки ден. После дълго обикаля планината. Напълно обсебен е от работата си. Храни се съвсем скромно.
На 33-тия си рожден ден оставя гостите си и… отива да пише!
На 25 октомври 1963 година, петък, в дневника е отбелязано: “Написах откъса: “Разказът на Венецианеца”. 5 листа. С това завърших романа “Време разделно” 385 листа”. Снопчето остатъци от моливи също се пази за музея заедно с пуловера, който е носил тогава.
Бащата първи чете бъдещата книга. Съветва го да махне една кървава сцена и синът го послушва. Чичо му преписва ръкописа на машина. Редакторът в издателство “Български писател” Атанас Наковски ревностно защитава романа. Най-после той е по книжарниците, но… това не вълнува никого. Критиците са безразлични: Дончев написал книга - и толкова. Нищо не е станало. Такава е кратката им оценка. Някои дори тихо го нападат. Тогава изригва мощният глас на Николай Хайтов: “Антон Дончев е създал голяма книга”, пише той. Рецензията му се тиражира многократно. Вдига се шум до небето и логично следва второ издание.
Но всеки успех у нас идва с ядовете си. През 1968 година генералният секретар на Организацията на обединените нации У Тан кани Антон Дончен на вечеря в Ню Йорк. Поканата обаче не стига до адресата си. Същата година Ървин Стоун предлага “Време разделно” да бъде номиниран за исторически роман на годината. За първи път в борбата за този приз се намесва неамериканец. Това е прецедент! И сега поканата е скрита. Този път от Съюза на българските писатели, а авторът оправдава отсъствието си с прекелена заетост. След време, когато се среща с издателя си, янкито отказва да седна на една маса с българския класик. Той не може да проумее защо авторът му не е дошъл тогава. Изчислява колко това би увеличило продажбите. Вини го, че му е съсипал бизнеса. А той издава по 10 000 книги на месец.
След излизането на романа доста новородени момиченца получават името Елица. А авторът съвсем наскоро разбрал цялата истина за жената, която го е вдъхновила, да напише “Време разделно”. Случайно научил, че в онзи край ударението се слага на първата сричка на името, а не като него както той го произнася - на последната. Така или иначе, скоро хората се сетили коя е красавицата от Момчиловци, станала една от най-популярните български литературни героини. Наричат я Йелица. За съжаление писателят нямал късмета да я види повече. Тя е починала преди няколко години.
София Лорен като Севда, Антони Куин - Манол
Големи кинокомпании искат да заснемат шедьовъра
„Фантастична книга, мислите ли да я филмирате?”, пита в писмо до автора на „Време разделно” Петър Увалиев - български писател, отдавна напуснал родината си и заживял в Лондон. Той е получил романа от Цветан Стоянов - друго известно име сред интелектуалния елит на Европа. Пиер Рув /Увалиев/ сам превежда 20 страници от романа на италиански и английски и написва резюме от сценария. Предлага го на Карло Понти - мастития продуцент, с когото имат общата компанияа “Бридж филм” . Проектът е от 1966 година, спомня си Антон Дончев, режисурата е поверена на Дейвид Лин, вече създал „Доктор Живаго”. Севда ще е съпругата на Понти - София Лорен, а Лоурънс Оливие съобщава по радиото, че иска да е Караибрахим. За Манол се гласи холивудското величие Антони Куин, вече изиграл Зорба гъркът. Подписват договор. Дончев е съсценарист заедно със създателя на сагата „Октопод” Енио де Кончини. От ЦК на БКП обаче казват „Не!”.
Планът се провяля, но не и опитите на световните кинаджии да заснемат прочутия роман. Две години по-късно на софийското летище каца самолет на киногиганта “Парамаунт” и от него слиза маститият шеф на компанията Дино де Лорентис. Идва заради „Време разделно”. Тръгва си разочарован от отказа.
Докато са в Рим, той предлага на Дончев: „Плащам ти хонорара за сценария, купуваш тук пет апартамента, в един живееш, останалите даваш под наем и животът ти е осигурен”. Дончев се засмива. Това е неговият отговор.
Американците също са готови да снимат романа. От руска страна мерак има самият Сергей Бондарчук. Напразно.
Антон Дончев само веднаж се среща с Тодор Живков. От краткия разговор с него донякъде разбира защо книгата му няма да стане международна киноепопея. „Дончев - казва му Първият. - Против теб е Съюзът на писателите, а след това и киноматографистите, защото искат български режисьори на нашите филми.
После са актьорите, на тях пък им се играе с големи продукции. Против са и от Държавна сигурност, защото международните продукции ще доведат десетки чужденци у нас. Всички мислят, че каквото искам аз, това става. Сега ти ще видиш - ще свикам Политбюро, ще излезе с решение, ще го пуснем и нищо няма да произтече”, завършва Живков. И наистина нищо не става.
Най-после започват снимките на българското „Време разделно”. Преди това сценарият на Антон Дончев е отхвърлен. Новият е написан от режисьора Людмил Стайков, редактора Михаил Кирков, оператора Радослав Спасов и писателя Георги Данаилов. Когато го вижда, авторът казва: „Това не е моят филм!”.
Наскоро „Време разделно” бе обявен за най-добрия наш филм по повод столетието на българското кино. Този факт авторът на романа прие с мълчание.
Досие
Антон Дончев е роден в Бургас в семейство на пощенски служители. Израства във Велико Търново. Майка му Сребра не може да чете и пише, но пее прекрасно стотици народни песни. На 14 години бъдещият академик пише книга за живота на съучениците си. Завършва право в СУ „Климент Охридски”, но се отказва от професията на магистрат. След публикуването на „Време разделно” работи в киното и телевизията. Пише сценарии съвместно със сценаристи в студиото на Берлускони. Нито една от темите не се реализира. В България романът на живота му е издаден в над милион екземпляра.
Исак ГОЗЕС
