Всички ръкопляскали, изпълнени с почит и умиление, според спомените на Елена Георгиева. Но не така е било в началото, когато Александър Стоянов Теодоров, роден в Кубей, Бесарабия, от преселници (българи от Сливенско), следвал и завършил с докторат в Лайпциг и Прага славянска филология, се завръща в родината на дедите си през 1884 г.
От биографичната “Книга за мене си” става ясно, че житейският път на бъдещото академично светило не е никак гладък. Какво ли не му е съдено да изпита в страната, чийто език, обичаи, литература и фолклор изучава с такава страст: и
люта завист заради познанията му, и зложелателство срещу научните му принципи,
и усърдие да бъде отстранен от “знатни” постове, и неприязън, че не влиза в политически игри, че отбягва компании, клюки, интриги... Сякаш всичко и всички са против него - уволняват от учителско място жена му, французойката Юлия Гресо, а това допринася и за ранната й смърт, преждевременно умират четири от седемте му деца, вдовецът потъва в дългове заради заемите, с които строи скромна къща за семейството си...
Университетът
За всичко това Балан разказва в книгата си между другото и без укор - обичал да бъде на сянка, не искал помощ нито от Димитър Греков, който му е вуйчо, нито от Стамболов, който му симпатизирал, нито от княза, с когото имал лично познанство... По едно време бил личен учител по български език на един от аристократите от свитата на Фердинанд - граф де Форас, който също искал с нещо да му помогне, но всъщност скоро си заминал, забравяйки за обещанието си... Всъщност три неща придружават до самия край големия наш учен - неутолимо желание и любопитство към всякаква наука и познания, неподкупно чувство за “българщина” и... мизерия, във всичките й проявления. На 12-13 г.,
като ученик в Комрат, Бесарабия, му дават стипендия от 5 рубли и 85 копейки месечно
Цялата стипендия дава на хазяина си, който е гостилничар. Той задържа 4 рубли за храната и леглото, а останалите му ги връчва, когато се прибира вкъщи при родителите си, за да ги подпомогне в оскъдицата. Но веднъж в Комрат идва куклен театър и момчето с любопитство слуша за това забавление, но не може да си го позволи -
няма 4 копейки за вход!
Не смее да иска от “своите” пари, ами след много колебание открадва 4 копейки от чекмеджето на гостилницата. Не успява да излезе с тях навън, защото го възпира гневен вътрешен глас. Връща копейките в чекмеджето и десетилетия след това продължава да потреперва от ужаса за този си грях. Човек с такова образование и квалификации, полиглот (владее всички славянски езици, плюс гръцки, латински, френски и немски!), образован в най-добрите университети на Европа, е бил като бяла врана в тогавашната ни тънка интелигентска прослойка. Първо е назначен в софийската мъжка гимназия и веднага го “подушват”, че е твърде странен - много работи, прекалено честен е, все настоява за ред и правила, а и говори на един такъв изящен български език, че е почти неразбираем... И затова неприятностите му нямат край - колеги го клеветят, учениците вдигат бунтове, че ги кара да учат повече... Най-конфликтна е ситуацията с правописа - той иска да въведе единна правописна система, тъй като по това време - “всякой учител налага разум и навик”. На практика в две съседни училищни стаи учителите следват различни правописни школи. Работата на Балан в образователното министерство също му докарва
“немил поглед и сърдити думи” от началството
Защото прочита и обработва в доклад планината от нечетени рапорти и жалби на училищни директори в архива на министерството. След една година време обаче Балан отново е назначен за учител в мъжката гимназия. Заедно с това е определен и за председател на комисия от седем души, които ще реализират заповедта на министъра за отваряне (от 1 октомври 1888 г.) на “Висши педагогически курс” в София с един отдел - историко-филоложки. След три месеца “висшите курсове” стават “Висше училище”. Но чак в 1902 г. то се превръща официално в “университет”.
В своите спомени Балан твърди с огорчение, че българите обикновено прибързват в решенията си, преди да са подготвили условията за това или онова хрумване. За “висшите курсове” се налага да се изземе една стара сграда към гимназията, но тя “беше гола, без чинове и маси, без друга покъщнина и учебни помагала; а след ден-два предстоеше да почва в нея висока наука”.
Горкият бъдещ ректор се втурва по училищата в София, за да събира оттам излишни чинове, по неволя става и дърводелец-столар, и тапицер, и писар на новото учебно заведение... Балан преподава езикознание, общославянска етнография и диалектология, както и български език на първите студенти. След няколко месеца той преживява огромно огорчение - Фердинанд раздава медали и отличия на разни чиновници “за спомен от своето възшествие на българския престол”. Ала
на него, ректора, му връчва само... прост кръст
И не за себе си, а за поста си професорът не могъл да понесе това унижение. За което протестира писмено! След това обаче го пращат учител в девическото училище. След време проф. Балан е избиран още два пъти за ректор на СУ и два пъти е бил декан на историко-филологическия факултет. Той живее близо 100 г., делото му надхвърля 860 заглавия - книги, изследвания, статии, но за широката публика е известен най-вече като ковач на нови думи, които липсват в българския език или трябва да заместят чуждиците.
Благодарение на него имаме думата “влак” (от глагола “влача”), както и възглед, дейност, заплаха, излет, летовище, общувам, поява, предимство, становище, творба, украса, усет...
И не е прав гениалният Смирненски, който си прави глума с учения, пишейки:
Гърбосложен на кревата,/аз жадувам твоя стан/и в унесница благата/
стих въртя à la Balan.
Петя ИВАНОВА
Все още няма коментари