Снимки няма, но има спомени, писма и дневникови записки, някои от които са удивително детайлни и точни.
Ето какво пише граф Бурболон до майка си за първата си среща с княз Фердинанд: “Беше си облякъл светлосив костюм, черен пластрон с бледолилави мотиви, игла във формата на малък златен паяк, който плете мрежата си. Красиви пръстени със сапфири и рубини украсяваха забележително дългите и фини пръсти на добре поддържаните му ръце. Ухаеше на много хубаво и ми се стори, че разпознах парфюма с дъх на бергамот, за който ми беше говорила г-жа Р.”. За пристрастието на Фердинанд към бижута и скъпоценни камъни пише и Добри Ганчев в своите спомени. Той набляга на княжеските нокти, които блещукали - винаги “изгладени, изчистени, грижливо маникюрирани”.
Фердинанд слагал по няколко пръстена на всеки свой пръст
и обичал при разговор да излага на показ ръцете си, да ги поглежда, поглажда... Помнел кога и къде е купен всеки пръстен, каква е историята му - ако е наследствен. Сменял пръстените при всяка смяна на облеклото, т.е. по няколко пъти на ден, а когато виждал и у събеседника си бижу с интересен камък, не можел да се въздържи да не го разгледа. В интерес на истината, князът подарявал с охота и на другите около себе си бижута и скъпоценни камъни. Според някои хроникьори подаръците били евтини: на множеството например се раздавали златни или позлатени игли с княжески монограм, посипан с дребни диаманти, други получавали пръстени или копчета за риза, трети - ордени с брилянти, дамите - браслети, брошки, огърлици. Угаждайки на княза, много от неговите служители и приближени също почнали да се кичат с пръстени, напр. Стефан Стамболов и Димитър Петков, това предизвикало одумки и присмех. По едно време
плъзнали слухове, че скъпоценностите са фалшиви
или некачествени. Пръв, при това на всеослушание, се оплакал Стефан Стамболов, на когото князът подарил I степен “Св. Александър” с брилянти и многократно му напомнял публично за това си благоволение. “Аз му дадох българската корона и не му споменувам - казал Стамболов - а той току ми вре в очите брилянтите си! И то да ми са барем брилянти като хората!”.
Стамболов повикал един ден Стефан Сахатчията, тогавашен първи софийски златар, да определи колко струват брилянтите по ордена му, експертното мнение много го разочаровало. Брилянтите пък на Иван Салабашев, подарени му от Фердинанд и дадени за оценка във Виена, се оказали фалшиви.
Твърди се, че най-малко лаком за подаръци бил Григор Начович. Веднъж Фердинанд понечил да му даде някакво бижу, но политикът отказал с думите: “Кога го видят хората на ръцете ми, ще си рекът - подкупен е! И каквото да им говоря добро за вас, няма да ми вярват”.
Най-ценни подаръци получавали, естествено, най-верните и най-близки хора до трона - например г-жа Султана Рачо Петрова и съпругът й Рачо Петров, генерал Савов, г-жа Мара Белчева, Димитър Станчов, хората от свитата му... В по-късни години любимецът му Вайх, бившият шофьор, станал чрез амбицията си и “нежните” си услуги незаменим член на свитата, получавал дори нов автомобил за подарък.
Князът имал страстта да раздава с шепи и отличия- ордени, медали, кръстове, ленти - твърде безразборно. Гостувал Фердинанд на Доростолочервенския митрополит Григорий и много му се усладили манджите. Затова дал орден V степен за гражданска заслуга на готвача му. Неговият секретар пък получил за Коледа 1901 г. двайсет впечатляващи подаръка, като например: руска брошка от розов емайл с диамантено-смарагдени листовидни орнаменти, дръжка на омбрела от червено злато с релефни черешови клонки от сребро и черешки от червен емайл, двойни копчета за ръкавели и за мъжка риза от полирани аметисти, оградени от дребни диаманти, рядък медальон на българските царе от сребро, обградено с диаманти (игла за вратовръзка), бастун с наконечник на дръжката от сребро, от едната страна, и от червено злато от другата...
Без да се замисля за впечатлението, което оставя, Фердинанд раздавал служби и титли като подарък. В повечето случаи било достатъчно да си хареса някого по външност. Всеизвестен е случаят с някой си Фанищел - видял го князът в магазин, нейде си зад граница, 18-20-годишно хубаво момче, уж незаконороден син на някакъв граф. Взема го със себе си в София, пътува навсякъде с него, дава му ордени и титли... Младежът се разглезва, става капризен и властен... Скарват се и Фердинанд го изгонва от България, след което, за отмъщение, бившият фаворит издава скандална брошура с най-интимни подробности за княза и свитата му. Дворцовото интендантство се охарчило доста, за да откупи и унищожи целия тираж.
Харесването на някоя хубавичка дама
от владетеля най-често се отразявало на кариерата на съпруга й, който можел да стане за един ден министър - от това по-добър подарък накъде!
Любовта на Фердинанд към лукса, блясъка и разкоша скоро се оказва твърде корав залък за преглъщане от политиците, които са принудени да изнамират нови и нови средства за тези харчове. След едно посещение по европейските дворове например Фердинанд пръска 200 хил. лева само за подаръци и настоява тази сума да се впише в бюджета. Константин Стоилов отказва и това му струва падането на кабинета. Следващото правителство (на Васил Радославов) безропотно вписва тази сума в бюджета и я изплаща. Най-големи и най-скъпи подаръци, естествено, Фердинанд прави на самия себе си - всяка година дава огромна сума пари за преустройство и обзавеждане на Двореца, а по-късно и за строежа и обзавеждането на други свои дворци, вили, хижи и ловджийски домове: Варна, Врана, Ситняково, Бистрица, Кричим, къщата на Чомаков във Филипопол... Сякаш иска да каже и покаже на света, че макар и принуден да владетелства в селска и дива страна, той си остава внук на френски крал. За всяка една от тези сгради се викат архитекти, аранжори и тапицери от чужбина, търси се и се купува най-скъпото и луксозно обзавеждане. Ето какво пише граф Бурболон за най-скромната, хижата в Ситняково: “ ... мебелирана от Ебнер в модерен мюнхенски стил и представлява истинско чудо от простота и вкус.
Всяка мебел е като произведение на изкуството
Преобладават зелените тонове... Прелестен порцелан, керамични съдове, украсени с артистични релефи от борови клонки. Каква наслада е да си служиш с такъв предмет, бил той поставка за салфетки или нощно гърне, когато вложеното в него изкуство гали окото ти!...”.
През последните години от царуването на Фердинанд апетитите му за дворци нараства и той, “забравяйки”, че има два милиона дълг към българската банка, два - към банки в Австрия и един - към банка в Германия, начева да строи ловни къщи, павилиони и хижи в Мурани и Плесо (Унгария).
Като се прибавят към всичко това разходките из цяла Европа, тоалетите, приемите, официалните празненства и церемонии с повод и без повод, нищо чудно, че Фердинанд затъва в дългове. Само чужбинските парникови цветя за украсата на трапезата му струват цяло състояние. Един от царедворците пише за едно скромно гуляйче: “Калкана и ярката поръчахме от Виена, а пастета от бекас, аспержите и трюфелите - от Париж... Князът бе очарован и толкова яде, че получи пристъп от подагра...”
Някои добре се възползвали от имотната страст у Фердинанд. Кметът на Калофер подарил за лична собственост на владетеля една дива гора, пълна с дивеч, срещу което получил държавна служба в София. А калоферци поревали в скоро време от подаръка си, защото Фердинанд не се вясвал никакъв там, а в охраняваната “негова” гора се завъдили толкова зверове, че вече не можели да опазят ни кокошка, ни агне...
