Сталин ми подари чаен сервиз, пазя го като очите си вече 63 години!

А, Лиляна Димитрова, дето е кръстен на нея младежкият дом? Не, онази е антифашистка, а тази е знатна тъкачка, поясних на девойчето от документацията, от което поисках архивни снимки. За повечето млади обаче уточнението въобще не е важно. Защото не ги интересуват нито едните, нито пък другите. Хора от миналото. Обречени на забрава.
 
Двадесет и петте години демокрация бяха достатъчни, за да изчистят от народната памет имената на хиляди вдъхновени творци, които правеха трудови чудеса не за пари и за слава, а заради едничкия идеал, в който вярваха безрезервно. Идеалът, който се оказа недостижима химера, обърната с обратен знак срещу най-верните й последователи. Един от тях е и Лиляна Димитрова, прочутата в близкото минало тъкачка и два пъти герой на социалистическия труд, лауреат на Димитровска награда, народен представител, секретар на Централния съвет на българските профсъюзи.
Днес 85-годишна вдовица, майка на две дъщери  (голямата починала поради лекарска небрежност, а другата безработна), баба на трима внука и трима правнуци, Лили живее скромно със спомените си, далеч от светската суета и шума на становете, който само в  ушите й кънти все още. И с малко над 400 лв. пенсия  впрочем.
 
- Защо само толкова пари вземаш, Лили, далеч под тавана? Нима нямаш достатъчно стаж или ти е била ниска заплатата? На теб, многомашинничката наставница, героинята, лауреатката?
 
- Какво говориш!  Това е пенсията ми като тъкачка. Когато се пенсионирах, се искаха само възраст и 20 г. стаж! За това не съм и търсила документи за целия си стаж, а той е над 62 години! Родена съм на 3 март 1930 г., почнах работа едва 12-годишна, през 1942 г., в бубарската фабрика в Хасково...
Дете невръстно... Какво наложи да почнеш да работиш толкова малка, сираче ли беше, майка и баща нямаше ли?
 
-Имах разбира се, но
 
пет деца бяхме в семейството
 
Голяма безработица беше тогава, голяма мизерия, глад... Виждаш ли как се върнаха пак нещата, като спирала, пак сме на онова положение, като през войната... Майка ми беше тютюноработничка, баща ми взе овце да гледа, отиде в банката, изтегли кредит, после не можеше да го връща, трябваха още работни ръце...Тогава всеки четвъртък в арменското предприятие ходехме да търсим работа момичета, в една зала, претъпкана с хора, аз слаба, висока, забрадена, стърча над всичките, собственикът седи на един подиум и ме сочи – я да дойде онова високото. И отидох!
 
Почнах като камчиджийка, помагах на две майсторки,
 
Стефка и Лозка,  да точат коприна от бубите, заливахме ги с вряла вода и после с една лъжица ги вадехме, прихващахме нишката и я дърпахме, и така шест месеца, после работата спря. Така в търсене и намиране на работа за по кратко време дойде девети септември 1944 г.  И нещата се промениха.
 
- Хората дойдоха от селата в градовете и започнаха да строят социализма?
 
- Да, така беше. Имаше работа за всички, образование и здравеопазване на всички, имаше профилакториуми, на курорти ходехме всяка година. Казват ми – това е носталгия по социализма. Така е! Ама носталгията е за нещо хубаво, никой не тъжи за лоши неща. Аз след девети заминах за Габрово, там станах тъкачка. Ама много ми беше мудно и бавно на един стан да работя, та поисках на два. Работехме брезент за войската. Бавно, бавно... Поисках 4 стана, после 6, после 8, накрая 12.. Става дума за обикновени станове.,
 
купонна система беше, по 120 грама хляб на ден ни даваха,
 
повече нямаше. Та с тия 120 грама карах смени по на 18 стана във фабриката „Рашеев”.  Имахме съревнование и всички участвахме, идва в Габрово Вълко Червенков, тогавашният министър-председател и ми вика „Браво!”, да дойдеш в София  да покажеш как трябва да се работи. И дойдох в „8 март” през 1950 г.. При мъжа на Найда Манчева, тя беше редачка тогава, а не тъкачка. Умеех да си подреждам работата така, както си я подреждах вкъщи. И много ми спореше. Най-важното нещо, от мен да го знаеш, е да имаш ред в основите. Тогава всичко спори! Гонех не само метрите плат, ами и качеството! Мъжът на  Найда й казал – ще дойдеш тъкачка да станеш, ама ще се учиш от Лиляна, нищо че е по-млада от теб! Така после преминах на 24 стана, сетне на 40, та до 60 стана, автоматични, стигнах.
 
Засичали са ми, че на една смяна извървявам по 48 км!
 
Сетне ме пращаха да обучавам и други работнички в Благоевград, Тетевен, Златоград, Варна, Русе, в цялата страна, че и в чужбина - в Алжир, Мароко, Тунис, Сирия,в Нигерия – колцина днес знаят, че имахме в Нигерия наши заводи, с наши специалисти и наши машини, български? Ликвидираха ги! Ликвидираха в Тетевен предприятие за платове, за да го направят за шевни игли!  Тогава се намесих, лично до Тодор Живков отидох, и преустройството спря, но само до десети ноември. Сетне разрухата продължи с всичка сила!
 
- Далечната 1951 г. е знаменателна в твоя живот, била си канена в Кремъл, Сталин ти е направил личен подарък, разкажи за това вълнуващо преживяване...
 
- Тогава се омъжих. Тогава станах за пръв път герой на социалистическия труд (вторият беше през седемдесетте години), едновременно с това ми присъдиха и званието лауреат на Димитровска награда – най-високите държавни отличия за трудовия човек! Голяма чест беше за мен! Изпратиха ме с българска делегация за 1 май в Москва, там ми връчи наградата Стела Благоева, тогавашния наш посланик там. После имахме лична среща със Сталин. Помня този паметен ден като вчера!  Йосиф Висарионович  Сталин ми подари сребърен чайник и порцеланов сервиз с изрисувани Кремъл и петолъчки!
 
- Пазиш ли си подаръка?
 
- Разбира се! Ето го, в бюфета в хола, пазя сервиза като зениците на очите си вече 60 години! Каквото и да говорят, Сталин беше забележителен човек, един от най-големите мъже в световната история, така си е!
 
Един такъв скромен, тих, с едни протрити панталони и изтъркана рубашка,
 
народен човек, какъв убиец, какъв тиранин?!  Подариха ми и една червена шапка с пера,  много се гордеех като я носех! За Москва заминах  с прости гуменки, там ми подариха  обувки! Прекрасни купешки обувки бяха! Златно време беше за мен това, златно!
 
- А сега?
 
- Какво сега? Безработица, младите отчаяни, мизерия навсякъде, корупция... Дори не ми се говори, та да не ме виждат децата как плача!