Властелинът на нищото

Така става, когато се гласува напук. Винаги така става. Дали защото бяха на вълната на чалга референдума, дали защото искаха нещо различно, дали защото не харесваха слабия кандидат на ГЕРБ... Но хората избраха. Напук. И втора година сърбат попарата на този избор, наречен Румен Радев.

Попара с вкус на нищо. С лек дъх на изкривени ламарини, замазана истина, намачкани проверки и стресирани потърпевши. Попара с дъх на селска снобария, джуфки и дантелки и камара от необясними придобивки и привилегии за несъществуващата в България длъжност на първата дама. Вкисната каша от блогърство, критикарство, хвърляне на въпроси и никаква смелост за изричане на твърдения, стоварване на купчини клишета. Нищо след нищо. А в първия миг, в който маските паднаха и говорът не беше репетиран, последва най-тъпата сексистка и антибългарска шега, „щастлив сте, щото не сте женен за българка“, последвана от див чобански смях, съживил спомена за Тодор Живков.

Така става, когато се гласува напук.

А нещата трябваше да бъдат други. Румен Радев обеща да се метне да пази границата, да е социален, да е ангажиран, да работи. „Ще работя за...“ Спомняте ли си? Така започваше всяко негово изречение в кампания. „Ще работя за...“ Две години по-късно Румен Радев официално обяви, че няма да работи. „Аз съм в края на законодателния процес и не е моя работа да участвам в правенето на законите и взимането на решенията“, каза властелинът на нищото. Демек „Не ме чакайте да работя. Най-много да сложа някое вето накрая“. Само че за това ли гласуваха хората? За президент, който ще е само наблюдател на процеса и не желае никаква комуникация и съвместни действия с парламент и правителство? И как тогава „ще работи за...“, както щедро обещаваше преди две години? „Ще работя за...“, не означава ли да си част от процеса, да предлагаш, да дискутираш, да убеждаваш, да аргументираш позиции и да прокарваш идеи през законодателната и изпълнителната власт?

Така става, когато се гласува напук.

А нещата трябваше да бъдат други. Смел натовски генерал, свободно говорещ чужди езици, завършил военно обучение в САЩ, проевропеец и проатлантик. Това обещаваше кампанията. А сега заповядайте крайния резултат: презрян на Запад лобист за падане на санкциите срещу Русия заради анексирането на Крим, намиращ се в тотална външнополитическа изолация в рамките на ЕС и НАТО и открито лобиращ за покупката на ненатовските самолети „Грипен“ от ненатовската държава Швеция. Човек, подкрепил пакта за миграция от трибуната на ООН и отричащ същия този пакт у нас. Човек, подписал декларация за затварянето на мините ни в Катовице и отричащ същата тази декларация у нас.

Така става, когато се гласува напук.

А нещата трябваше да бъдат други. „Ще бъда алтернатива на статуквото“, обещаваше кампанията. А ето каква е алтернативата до момента: за УС на БНБ Румен Радев предложи Людмила Елкова – близката до сърцето на Пламен Орешарски зам.-министърка от правителството му, по чието време се срина КТБ. Какъв по-нелеп кадър за БНБ бихте се сетили, уважаеми читатели, и колко по-нелепа би могла да е речта на Румен Радев при встъпването на г-жа Елкова в длъжност, в която реч той каза буквално: „БНБ има за задача да не допуска ново КТБ“. Ами виж кого назначаваш, бре!?!

Да вземем второто важно назначение на Румен Радев – това на Атанас Семов. Сега. Ако има нещо, което да олицетворява по по-неприятен начин статуквото на прехода от това назначение, то моля да ми пишете. Защото за момента не се сещам. И тук изобщо не става дума за юридическите качества на г-н Семов, доколкото те са безспорни. А за политическите му такива, доколкото те са срамни. Острие на един от най-тъмните силоваци на прехода, Алексей Петров, в политиката г-н Семов е известен с напъните си да уволнява Бойко Борисов, завършили с тъжни едноцифрени резултати на изборите, с висенето пред домофона на Марио Тагарински, с истеричните акции на Яне Янев и с цялостното зле миришещо представление, очевидно платено от особено некадърен политически инженер. Това ли е алтернативата на статуквото, Румене, това ли е новото, Радев?

Да вземем третото важно назначение на Румен Радев – това на генерал-майор Данчо Дяков за началник на НСО. От една страна – брилянтен професионалист във военната сфера с внушителен опит и експертиза, придобити и у нас, и при многобройни обучения и работа зад граница. От друга – усещане за земляческа шуробаджанащина (ген. Дяков също е роден и израсъл в Хасковско), за несъвместимост на експертизата с изискванията на службата, за невъзможност на ген. Дяков да се справи с поредицата от скандали покрай семейство Радеви, за покриване, за замазване, за закононарушения. Ген. Дяков оглушително мълчи и практически не съществува за обществото, а за катастрофите и гафовете на издържаното с данъците ни НСО научаваме от медиите и от потребители на „Фейсбук“. Аферата с подкупите от катарската делегация и смешните обяснения за торбите с пари в брой, както и че златен „Ролекс“ струвал 90 лева, само усилват горните впечатления. Това ако е алтернатива на статуквото, много благодаря. Ще пропусна.

Така става, когато се гласува напук.

Освен външнополитическа изолацията на Румен Радев е и вътрешнополитическа. И кадровата му безпомощност е най-ярката илюстрация на този процес. Няма нови, качествени, реномирани, чисти и неопетнени от политиката хора, които искат да имат нещо общо с този човек и селската вечеринка с руски песньовки, царяща в неговата администрация. И това е най-големият шамар и най-трезвата оценка за този човек и неговия екип.

Затова и президентската партия става все по-весел мираж и все по-досадна дъвка из телевизионните студиа. Как се прави партия, след като никой не иска да участва в нея?

Така става, когато се гласува напук.

Остава ни само да се надяваме в предстоящите още три години нищо. Първо, че Десислава Радева с нестихващ ентусиазъм ще унищожи и малкото останал рейтинг на Румен Радев, и второ, че политиците ни няма пак да подценят президентските избори и да ни причинят ново подобно бедствие.

И ново подобно нищо.