Камата възхити папата, но не става за президент!

Ще започна с една сериозна история с весел край.

През октомври 1994 г. Атлантическият клуб успя да уреди аудиенция при папата. В делегацията бяха включени около 20 видни български интелектуалци. С голям зор успяхме да убедим Пената да пусне с нас и Христо Стоичков (след дни предстоеше някаква квалификация). Но сразихме Стратега от Мировяне с аргумента, че появата на Ицо при папата значително увеличава шансовете му за „Златната топка” – все пак над 90 процента от медиите, които определят победителя, са от католическия свят. И Пената кандиса.

Аудиенциите при папата са със стриктен протокол – представяне, целуване на ръка, благословия и... хайде, следващият. Така си въвреше и при нас, докато не дойде ред на Ицо. И протоколът отиде на кино.

Йоан Павел ІІ (между другото, на младини също футболист) си седна със Стоичков и пространно му обясни, че е гледал всичките му мачове от САЩ`1994 и не е спирал да му се възхищава. Разговорът беше на някаква странна мешавица от италиано-испано-полско-български и още кой знае колко езици, но си се разбраха.

А ние пък се постарахме веднага да разпространим снимките от диалога им сред любопитните папараци. И да заложим, че носителят на „Златната топка” ще е българинът Христо Стоичков. Както и стана месец по-късно.

Дотук със сериозната част от историята. Веселата дойде в самолета на връщане от Рим.

При излитането жена ми направи остра забележка на Ицо, че е блед като платно. И той й призна, че винаги ужасно се е страхувал от летене.

Аз пък направих поредната си магария – отидох на преговори в пилотската кабина. И след малко в салона се появи самият командир на самолета, който любезно покани Ицо да отиде „за малко” с него.

Това „малко” трая около 2 часа, след което Стоичков, запотен, но горд, се върна и обяви, че лично е повозил нас, „цървулите” (любим негов изказ), от Рим до Солун (от там започва заходът към София).
А зад него, ухилен от едното до другото ухо, ми намигаше командирът. Демек, трай си, самолетът си беше на автопилот, а Ицо беше пуснат по пързалката...

Впрочем, да кажа, че командир беше не кой да е, а Героят на Народна (тогава) република България и Герой на (тогава) СССР ген. Георги Иванов, първият наш космонавт. После с него и Ицо дълго се кикотехме кой кого е возил или извозил.

Припомням тази история, за да кажа поне две неща. Първо, че Ицо наистина е нашият, българският, посланик по цял свят, както наскоро официално го призна и ЮНЕСКО. И, второ, че иначе и той си е човек и нищо човешко не му е чуждо, даже и страхът от летенето със самолет.

Сега по-нататък. Тия дни настоящата ни държавна глава взе може би единственото си разумно решение в последните четири години на поста си – да не се кандидатира за втори мандат. Това съвпадна с прекрасния мач по повод 50-годишния юбилей на Стоичков. И веднага из публичното пространство плъзна идеята за Ицо - президент.

Според мен обаче тази идея е изключително тъпа.

Ако сте гледали и клипа на Митко Бербатов от автобуса на път за стадиона преди мача, вероятно и на вас са ви направили впечатление най-малко две неща. Едното е, че световноизвестни футболни звезди и легенди се отнасяха към Ицо не само с уважение, но и с любов. Другото е, че с всяка една от тях той си хортуваше на техния им език.

Ами хайде сега си представете, че вместо известната сега само в Украйна и САЩ наша настояща държавна глава си изберем за „Дондуков” 2 една такава динамична и международно известна личност като Ицо. Аз лично хич не го виждам затворен в кабинет, заобиколен от секретари и секретарки, които да го поучават какво да стори във всеки следващ момент. И от когото нищо да не зависи, както е според Конституцията ни.

Виждам го обаче като посланик на световна организация. Първо, защото е доказал, че в последните години деянията му са не с комерсиална, а само с благотворителна цел. И, второ, защото наистина го познават (и признават) „царе, папи и патриарси” от цялото земно кълбо.

Бях преди години в далечната Индонезия. И в момента, в който си признах, че съм българин, хората около мен ми рекоха: „А, Бългерия, Стойков”. Признавам си, че ми стана кеф.

Защото това означава, че ако българинът Христо Стоичков не се затвори в кабинет на някаква сграда в центъра на София, а не спре да обикаля света като посланик с добра воля, това ще е от много по-голяма полза и за самата България.