Как Лозан Панов ще назначи „независим” заместник на Цацаров

 
„Реформата трябва да бъде в дълбочина. Такава, за съжаление, не се случи. Случи се една мимикрия на реформа. Всеки трябва да понесе своята отговорност. Помолих премиера темата да бъде въведена в парламента”. Това заяви председателят на Върховния касационен съд след среща с премиера Бойко Борисов, вицепремиера Екатерина Захариева и правосъдния министър Цецка Цачева. Наред с това Панов обяви, че трябва да има още промени в Конституцията.

Казаното от Панов илюстрира добре досегашния подход по отношение на съдебната реформа. А той се състои в измислянето на атрактивни фрази като „реформа в дълбочина”, които се повтарят непрестанно и до откат, без да се обяснява какво конкретно стои зад тях. Естествено, всичко това се опакова с абстрактната кауза „промени в Конституцията”.

В края на 2014 г. подобен подход беше приложен от тогавашния правосъден министър Христо Иванов, който също предложи промени в Конституцията. След внасянето на промените трябваше да бъде събирано мнозинство от две трети. Това автоматично включи в играта и опозицията в лицето на БСП и ДПС, защото без гласовете на една от двете партии промените бяха невъзможни. Поради отказа на БСП да участва в преговорите, ДПС и неговият тогавашен председател Лютви Местан се превърнаха в ключов фактор за реформата в съдебната система. Така се роди т.нар. исторически компромис, постигнат между тогавашния неформален лидер на Реформаторския блок Радан Кънев и тогавашния председател на ДПС Лютви Местан. Парадоксалното в случая беше, че първоначалният мотив за осъществяването на съдебна реформа беше справянето с „Модела Кой”. „Моделът Кой” играеше ролята на атрактивната фраза, която звучеше достатъчно общо, за да може да бъде употребявана по всеки повод и по всяко време. Също като „реформа в дълбочина”.

След преговорите бяха приети пет от шестте конституционни промени, лансирани от Радан Кънев и Христо Иванов, в това число разделяне на Висшия съдебен съвет на две колегии и увеличаване на правомощията на съдебния инспекторат. Не беше прието предложението в прокурорската квота на ВСС да има 6-има членове, излъчени от парламента, и 5-има - излъчени от прокуратурата. Беше прието предложението прокуратурата да има квота от 6 души, а парламентът - от 5. Това се превърна в повод Христо Иванов да подаде оставка като правосъден министър, Радан Кънев и партията му ДСБ да напуснат управляващото мнозинство, а конституционната реформа да бъде наречена от тези, които я предложиха, подмяна, фарс и провал. Добре е да се отбележи, че парламентарната квота на прокурорската и съдийската колегия не излъчва светци, а хора, които са предложени от парламентарно представените политически сили. В този смисъл едва ли има огромно и толкова решаващо значение дали в прокурорската колегия ще членуват 5-има или 6-има прокурори – парламентарната квота е достатъчно разнородна, за да се очаква от нея, че през цялото време ще играе контра на прокурорската.

В продължение на една година Кънев и Иванов лансираха визията си за съдебна реформа, а след това напуснаха управлението и учредиха свои политически проекти в лицето на „Да, България“ и „Нова република“. На изборите през 2017 г. те и формациите им, за които този тип реформа беше първа и единствена точка, получиха подкрепа, която не им позволи дори да прескочат четирипроцентовата бариера. Ако двете формации се бяха явили на изборите заедно, може би щяха да преминат този праг, но едва ли това щеше да им даде легитимност да говорят за конституционни промени, за които е необходимо парламентарно мнозинство от две трети. Това не е упрек към тях, но е повод самите те да се замислят доколко подходът им към тази тема е ефективен, след като не успяват да мобилизират дори минимална обществена подкрепа за идеите си.

Разказвам цялата тази история, за да подчертая неефективността на подхода, включващ атрактивна фраза и лансиране на промени в Конституцията, който днес се практикува от председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов.

Истината е, че до момента изобщо няма разговор в дълбочина по отношение на съдебната власт. Има лични нападки от едната и от другата страна, интриги и предложения от типа на въвеждане на „независим заместник главен прокурор”. Когато трябваше да се каже кой ще избира този „независим” заместник на главния прокурор, се оказа, че това ще е ВСС. Ами нали ВСС избира и самия главен прокурор, който е основна мишена на тези, които правят предложението за избирането на негов независим заместник?

През последните няколко години непрестанно едни и същи хора правят предложения, които са взаимноизключващи се. Какво искаме – да намалим правомощията на главния прокурор и да децентрализираме прокуратурата, с което практически да я отслабим, или да въвеждаме „румънски модел”, в който има не просто централизация на прокуратурата, но и звено от няколко души, което само решава кого да арестува и кого не. Ако искаме „румънски модел” (това също е част от атрактивните фрази), би трябвало да увеличим правомощията на главния прокурор, а ако искаме да намалим влиянието на тази институция, трябва да направим точно обратното. Друг е въпросът, че ако се намали влиянието на главния прокурор, тогава ще се носи колективна отговорност за работата на прокуратурата и въпросът за това кой взима решенията там и кой носи отговорността за тях ще излезе на дневен ред. Реформа в дълбочина означава да бъде променено мястото на прокуратурата – дали да продължи да бъде част от съдебната власт, или да бъде изведена от нея? Дали прокуратурата да не бъде преместена в изпълнителната власт, като по този начин ще бъде директно зависима от вота на избирателите? Този разговор обаче не се води, защото в него атрактивните фрази губят обаянието си. Подобна дълбока промяна не се предлага от Лозан Панов и групата около него.

Истината е, че големият проблем на съдебната система е ниското доверие в нея. Този проблем засяга и съда, и прокуратурата, и следствието, и органите на МВР. Когато гражданите не вярват във възможностите на държавата да раздава справедливост, те започват да търсят справедливостта по различни пътища – от наемане на мутри и силови структури до саморазправа. И ако ниското доверие в съдебната власт е основното заболяване, от което тя страда, какво е лечението за тази болест? Непрестанните скандали между главния прокурор и председателя на ВКС? Промените в Конституцията, които вече се случват през няколко години и никога не водят до очаквания резултат? Перманентната революция, която по презумпция се бори за разрушаване на системата? Впрочем, смисълът да се променя Конституцията с мнозинство от две трети е да се постигне максимално широко обществено съгласие за една или друга промяна. Това практически изключва конфронтацията. Няма как едновременно да се конфронтираш и да искаш широко обществено съгласие. Това е още един от парадоксите на „реформата в дълбочина” – тя едновременно трябва да обедини всички и да изхвърли по-голямата част от тях. Лично аз не знам как може да се постигне подобна цел. По всичко изглежда, че тези, които пропагандират тази цел, също не знаят. Защото е парадоксално да твърдиш, че ДПС са превзели съдебната система и в същото време да търсиш тяхната подкрепа за промени в Конституцията, свързани със съдебната власт.

Разговорът за лечението на съдебната власт наистина изисква дълбочина, но все още не е започнат, защото шумът е прекалено силен. Защото този разговор почти винаги е кампаниен – той или е част от нечия предизборна кампания, или е свързан с предстоящ избор на ръководители на съдебната система. През тази година предстои да бъде избран нов Висш съдебен съвет и председател на Върховния административен съд. Може би тези два избора са причината за увеличаването на шума в системата и изострянето на конфликтите в нея. Може би този шум не е разговор за съдбата на съдебната власт, а поредната предизборна кампания. И така порочният кръг ще продължи да функционира – в предизборната кампания ще очерняме всички възможни кандидати и ще ги наричаме мафиоти, лобисти и всичко каквото ни дойде наум, а после ще се чудим защо доверието в тях, а оттам - и в съдебната власт, е ниско. Дали този порочен кръг може да бъде спрян? Може, но по всичко личи, че желанието за авторитетна съдебна власт е по-слабо от инстинкта за лични разправии и лични отмъщения.