Крум Зарков, депутат от БСП: Ожених се за Ирина от рейса за Франция  

V Крум Зарков е роден през ноември 1982 г. в София. Родителите му са изключително уважавани личности – майка му Анна Заркова е разследващ журналист, а баща му д-р Костадин Зарков е завеждащ на Първа хирургия в Пета градска болница.
V Завършил е Френската гимназия през 2001-ва. На 26 години работи върху докторат по международно право в Париж, финансиран от френската държава.
V Дипломната му работа от магистратурата в Сорбоната през 2007 г. спечели голямата награда на Института по науки за отбраната на Франция.
V В хода на кампанията за парламентарните избори беше афиширан като особено близък и доверен човек на лидерката на БСП Корнелия Нинова.
 

- Софиянче, родено през ноември, хапещ скорпион ли сте вие, г-н Зарков?

- За скорпионите има такава слава, но хапят само когато ги настъпиш.

- Как се расте в семейството на разследващата журналистка Анна Заркова и на водещ хирург, какъвто е д-р Костадин Зарков, как ви възпитаваха те? В кои коридори се усещахте по-сигурно – в редакционните или в тези на Първа хирургия в Пета градска болница?

- Семейството ми е съвсем нормално, каквито са повечето в България. Не съм изкарвал дните си нито в редакцията на майка ми, нито в болницата на баща ми. Възпитаха ме така, че когато човек се прибира вкъщи, независимо колко е напрегнат, оставя работните проблеми в коридора и се отдава на семейството си.

- Това означава ли, че сте расли в сравнително либерална среда?

- И майка ми, и баща ми все още са много заети хора. В този ред на мисли това ми оставяше доста голяма свобода на действие. Но ние сме задружно семейство и като цяло прекарах едно хубаво детство с грижовни родители. Няма от какво да се оплача.

- Нито веднъж ли не са ви наказвали за някоя беля или лудория?

- О, и аз съм имал своите проблеми с родителското тяло - особено като тийнейджър. Имали сме сериозни конфликти. Баща ми непрекъснато ме душеше за цигари. Майка ми ме възпитаваше по-малко. Тя беше по-заета. Така беше, защото работното време на хирурга е рано сутрин и свършва в ранния следобед, докато работното време на оперативния журналист започва по-скоро от ранния следобед и отива до късно вечер.

- Вие като че ли сте от поколението, за което улицата вече не беше притегателен център, със сигурност не сте играли на стражари и апаши и на фунийки. Училищният двор с ритането на топка и бирата ли ви събираше?

- Израснал съм в квартал "Младост" 1. Този квартал през 90-те години беше град в града. Имахме квартална култура. Играли сме и на стражари и апаши, и на фунийки. Крадяхме рейките от антените на хората, за да си правим тръби за фунийките. Не съм  от поколението, което е израснало пред компютрите. Помня как повечето деца седяхме на улицата - нямаше още толкова коли. Наскоро минах през квартала и видях, че много се е променил.

- Как ви се отрази училището, хаосът в образователната система от ваше време не ви ли обезвери?

- Влязох в 9-а Френска езикова гимназия през 1997 г. Действително бяха години на хаос. Спомням си честата смяна на учителите. Нямаше кой знае каква дисциплина. Днес сестра ми  Катерина е учител по френски в това училище и виждам, че нещата са съвсем различни. Има и дисциплина, и ред. Тогава и не бяха толкова виновни учителите, колкото общата атмосфера. Всеки беше оставен да прави каквото си иска. Героите на това време бяха известни бандити. Когато се говореше за политика, беше през криминалните сводки. Коментираха се ганци, манци и всякакви прякори. Това бяха героите и на училищния коридор. Първите ми политически разговори бяха именно за този тип герои. Тогава излязоха и "вулгарните романи" на Христо Калчев. Четяхме ги и дори подражавахме на така зададения стереотип. Майка ми написа документалния сборник "Големите убийства в България". Това бяха критериите за поведение. Възпроизвеждахме ги в час. И невинаги учителите успяваха да ни овладеят. Може би тогава започна рушенето на учителския авторитет.
 
- Завършили сте със 150 неизвинени отсъствия. Вписвате ли се така в профила на хулигана, който иска да избяга от „тая гадна държава“?

- И да, и не. Не бях дисциплиниран ученик. По-скоро бях от непослушните в класа. Тогава цареше действително такава свобода, че в 12. клас не ни следяха особено колко ходим на училище. И ние се възползвахме от това. Но никога не съм мислил да избягам от "гадната държава". Напротив. Тогава всички мои съученици тръгнаха да излизат към Франция. И днес повечето завършващи езикови гимназии се ориентират да учат в чужбина. Аз бях по-скоро решен да остана да уча тук, в България. Повлечен обаче от общата атмосфера, от приятелите си, си подадох документите за френски университет, без да бъда сигурен, че ще бъда приет. Бях приет и заминах малко като на шега. Така останах във Франция 10 години.

- Как точно попаднахте във Франция, в Сорбоната?  Искали сте да учите по „семейни причини“, какво означава това?

- Това е една шега. Първо, се събрахме с приятели в едно кафе, затворихме очите си и посочихме различни градове на френската карта. Така се озовах в Дижон, в тамошния университет. Качихме се в един рейс шест човека - пет момчета и едно момиче. За момичето по-късно се ожених. Спряхме там с по два куфара всеки, без да познаваме никого. Озовахме се в една туристическа спалня и малко по-късно аз участвах в първия селекционен курс по право. Тогава професорът ми зададе въпрос: "Защо ще учите право?". Тъй като не можах да измисля нищо друго, казах: "По семейни причини". Попита ме дали родителите ми са юристи, а аз казах, че баща ми е доктор, а майка ми е журналист, което са си семейни причини.

- Как се съвместява ученето с нощните смени в „Макдоналдс“ и с гроздоберите в Бургундия?

- Нашите събраха каквото имаха. Тогава бяха още френски франкове. Дадоха ми няколко хиляди, което стигна за два или три месеца наем. След което всички - и аз, и моите приятели си намерихме работа. Аз попаднах в един магистрален "Макдоналдс", където работих заедно с един колега от Мавритания и един от Гана - по цяла нощ, петък, събота и неделя, за да можем през седмицата да ходим на лекции. Беше страхотна школа. Мисля, че в "Макдоналдс" ме научиха да работя. Дотогава не ми се беше случвало да се препитавам сам. Там видях какъв е животът на работника. Там действително е фабрика.

- Как от ресторанта за бързо хранене с алжирски и марокански приятели се стига до правото и написването на труд като „Критичен анализ на Договора за неразпространение на атомните оръжия“, който след това се изучава академично?

- Не се изучава академично, но беше отличен и получи награда от всички дипломни работи на Института по висши науки във Франция за 2007 г. Още първата година, която прекарах във Франция, видях, че си заслужава да се чете, да се работи. Започнах практически от нулата. Четях учебниците по право с един отворен речник до мен. И малко по малко реализирах добри успехи. Благодарение на този успех ми предложиха да се преместя от Дижон в Париж - от Бургундския университет в Сорбоната. Там попаднах в един поток за международно право. Петата година трябваше да се пише такъв труд. Имах много добри научни ръководители. И с много работа се получи нещо качествено. Тогава бяха първите опити на Северна Корея да се сдобие с ядреното си оръжие. Беше много актуално. Затова се насочихме към тази тема.
  
- Следвате и завършвате курс, който дори Саркози не успява да приключи успешно. Как се получи при вас – амбиция, труд, балкански инат?

- Ами по малко от всичко. Имаше балкански инат. До голяма степен балканският инат, тъй като трябва да се знае - в Западна Европа към българите, румънците и други източноевропейци се гледа отвисоко. Това ме нервираше и до голяма степен ме амбицира. Тогава, когато писах труда, за който говорим, ме поканиха и в известното френско училище по политология, където паралелно следях няколко курса. Странно е обаче, че от една страна, ни гледат отвисоко, от друга страна - говоря за Франция, но имам наблюдения и от други държави, няма практически голям университет, където на челните места да няма българи. И ние трябва много сериозно да се замислим за потенциала, който изпращаме там, и какво се случва с тези хора, които успяват да се докажат сред най-добрите. Стари хора, като се прибирах тук лятото, ми казваха: "Имай предвид, че като заминеш за там, знамето ти е зашито на гърба". И българинът там обича да се доказва не само за себе си, но и за страната си. 
 
- Защо вие, доказалият се там човек, решихте да се върнете в България?

- Можех да продължа да се реализирам и там. Практически след образованието си останах като асистент в университета. Предложиха ми договор да остана там и да развия докторска степен след успеха на моята дипломна работа. Имах добри перспективи и за работа, и за живот. Но и през ум не ми е минавало някога, че ще живея на друго място, освен в България. Първата причина за това е, естествено, моето семейство. Имам шанса да имам здраво и сплотено семейство, което те тегли назад. Втората голяма причина е, че съм виждал страшно много успели българи в чужбина, но щастлив българин в чужбина не съм видял. За добро или за лошо, по-скоро за добро, българина го тегли в България, тази територия го привлича като магнит. Корените ни не са изсъхнали. И е жалко, че не се възползваме от това. За мен беше въпрос на време. И един ден, излизайки от библиотеката, вместо да завия наляво към квартирата, хванах надясно и се прибрах.

- През летището?

- Не, с колата през Калотина.
     
- Как се оказахте стажант на Рени Цанова, името й се свързва с делата срещу Тодор Живков, а и с процеса за покушението над майка ви?

- Почти всяко лято, когато се прибирах, се опитвах да стажувам тук-там - и в кантори, и в държавни институции. Не мога да кажа, че съм научил нещо конкретно. Това са летни стажове. Не е нещо специално.

- Кой ви покани да влезете в политиката, как се случи?

- Първата ми сериозна работа, след като се прибрах в България, беше в Комисията за конфискация на незаконно имущество - т.нар. комисия "Кушлев". Попаднах там в един период, в който трябваше да се променя самият закон. Тогава се включих в една работна група, която беше към парламента. Харесаха ме и ме поканиха да остана като експерт, за да помагам на вътрешната комисия. Беше парламент, доминиран от ГЕРБ. Така се озовах в Народното събрание. Впоследствие ГЕРБ падна и дойде нов парламент, доминиран от БСП с правителството на Орешарски. До този момент аз нямах контакти с нито една политическа сила, но във Франция, където учех, практически всичките ми състуденти, с които се сприятелих, бяха леви и социалисти. Франция е много политизирано общество, там непрекъснато се говори за политика. Там се осъзнах като човек, който го тегли в ляво. Когато дойдоха БСП, шеф на комисията стана Атанас Мерджанов. В разговори с него му споделих, че имам симпатия. Той ми показа партията и ме показа на партията.
  
- Внук сте на ген. Леонид Кацамунски. Това политически трамплин ли е за вас, или ви обременява?

- Нито едното, нито другото. Той няма отношение към политическия ми избор. Дядо ми е бил следовател и шеф на следствието. Работил е в МВР, бил е прокурор, съдия. И до ден-днешен е адвокат. Дори в условията на политизация обаче не е бил част от политическа сила. Няма контакти в БСП. Нито ми е помагал, нито ми е пречил. С него в последните месеци си говорим за това, че гледа скептично на политическата атмосфера, дебат и процес в България. Мисля, че този скепсис е споделян от страшно много хора.

- От новите лица сте в 44-тото Народно събрание, може би точно като противовес на този скепсис. Имате ли самочувствие за високия изборен резултат на БСП?

- БСП постигна висок изборен резултат по няколко причини. И всички, които работихме в кампанията, сме част от него. Първата причина е, че партията ясно се отдели и противопостави на управляващите от ГЕРБ. Защото хората в една демокрация имат нужда винаги да виждат алтернатива, изход - да знаят, че когато нещо не им харесва, то може да бъде променено. Не може да има действаща демокрация без силно ляво и силно дясно. Много често, когато говорим за консенсус, като че ли се разбира вид съглашателство. Съглашателството спомага на мантрата "Всички са маскари!". А "Всички са маскари!" е грешна мантра. Има маскари, бога ми, има маскари, но не всички са маскари. Маскарите най-много имат интерес хората да мислят, че всички са маскари. И ние се опитахме да кажем: има нужда от промяна, ние разбираме, че самите ние имаме нужда от промяна, затова ще направим усилия да се променим. И ако вие ни дадете доверие, ще променим и страната. Дадоха ни доверие, направихме добър изборен резултат, но не достатъчно, за да можем да реализираме нашите обещания. И ние всички, включително аз, носим както позитиви от големия ни изборен резултат, така и критика, че не успяхме да победим.

- Продължавате ли да сте приближеният човек – жокер, опора, рамо, в тежки моменти до лидера ви Корнелия Нинова?

- Корнелия Нинова ми гласува своето доверие. И аз работя всеки ден, за да го оправдая. БСП не е лидерска партия. Това ме привлече и мен. В нея има потоци, течения, хора, сблъсъци. Не може да се нарежда, хората трябва да бъдат убедени. Това е голямата сила на БСП. Но това понякога е и големият й проблем, защото това изисква време. Тя не може да е толкова гъвкава, колкото изисква хаотичният ни политически живот. Но мисля, че това е правилният път. Успее ли човек да убеди БСП, сигурно ще успее да убеди и по-голямата част от обществеността.

- Как понесохте вменената ви вина за репликата, че „с едни ченгета от ДС замисляте как да измъчвате нечии дядовци“?

- Това беше моя груба грешка. Политиката е достатъчно сериозно занимание, за да понася шеги. Особено по такава тема, която е отворена рана. Получих сериозен урок. Но в нито един момент не съм искал да нараня нечия памет или да се подиграя с нечия жертва. Опитах се да иронизирам начина, по който други хора дрънкат кости, за да правят политика.

- Разкажете за съпругата си Ирина, за малкия Костадин –  остава ли ви време за тях?

- Костадин е на четири години и половина. Много държи да се споменава половинката. Много се гордея със сина си и със съпругата си. Тя е детски психолог, завърши също във Франция. Има свой кабинет, където се опитва да помага на деца и техните родители, които имат проблеми. За съжаление, в България такива деца има доста. Тя ме държи информиран въобще за системата на психическото здраве. По улиците ежедневно виждаме хора, които явно не са добре. Стресът, конкуренцията, взривяването на семейни и всякакви взаимоотношения, непрекъснатото желание да си пръв, да си „най”, да си „по” са фактори, които водят до такива отклонения. Както и непрекъснатото сочене с пръст. Виждам го по сина си. От най-ранна детска възраст ги учим да се състезават. От все по-невръстна възраст им възлагаме изпити, задачи, конкурси. Той е обсебен от супергероите. Основното му занимание е да събира и да се превъплъщава в супергерои. Супермен, Спайдърмен, всичките „-мени”, за които даже не можем да се сетим.

- Вие как си почивате от стреса?  

- До съвсем скоро много обичах да играя футбол. Всяка седмица ритахме с приятели. Цесекар съм. В "Младост" 1 повечето бяхме цесекари. Напоследък обаче нямам време. Може би моментът, в който си почивам най-добре, е когато късно вечер Костадин заспи и 5-6 минути преди да се унеса и аз, прочитам нещо от някоя книга.

- Какво четете, имате ли жанрови предпочитания?

- Чета всичко, разнообразни неща. Опитвам се да си поддържам френския, защото нямам възможност да го практикувам тук, а като всеки друг език без употреба той се забравя. Поддържам се, като чета френска литература. Имам богата библиотека. Книгите са ми голяма страст.

- Имате ли домашни любимци?

- Имам една рибка и това е максимумът, който мога да допусна. Тя се казва Гогол, не е свързано толкова с литературата. Взехме я за Коцето, когато беше само на година, и той й викаше Гого. И от Гого - Гогол.
   
- Често пътувате, сам сте се докарали от Франция, какъв автомобил управлявате?

- Имам пежо, френска кола е, но не съм маниак.