Интервю на Елена Коцева
В Дома на Европа на ул. „Г. Раковски” №124 в София неотдавна бе открита поредната изложба живопис на Иван Яхнаджиев. С какво ли ни изненадва и този път художникът, въплътил нестандартните си идеи в своите творби, изпъстрени с костенурки, ключове, пирони, дори части от музикални инструменти?
В платната му и този път има много слънце, откраднато от Рим и София, където протича животът на Яхнаджиев. Във Вечния град живее синът му Александър, а пък София е в сърцето му отпреди 67 години. Затова художникът и на двете места твори.
- Коя поред е най-новата ви изложба в Европейския дом?
- Не бих казал, че знам точно, тъй като вече съм 40 години в този занаят, така да се изразя. Не мога да изброя нито картините, нито изложбите. Но ще кажа защо точно тук, в Дома на Европа. Защото тази сграда за мене е символ на демокрацията, на философията, на прогреса. Ето, синът ми отиде да учи преди 20 години в Академията в Перуджа (Италия) и аз трябваше да ходя там, естествено, да го виждам, но имах един куп ограничения, куп проблеми. Е, това днес е история. Няма го. Сега вече с промените мога да живея при него в Рим, където той работи като художник и журналист, колкото си искам. Затова смятам, че тази сграда е нещо много важно за България. Надявам се да ме разбирате.
- Картините ви са пак много свежи, винаги излъчват динамика, светлина, зареждат с любов към живота и света. Откъде толкова настроение у вас?
- Някои от картините са рисувани в Рим, другите в София, знаете, че двата града са еднакво колоритни. Има много слънце. Неслучайно на Ван Гог жълтото му е приоритет, както и на мене. Макар че в Художествената академия имах един професор, който все ми казваше, рисувай по-убитично, по-убитично. Как бе! Обичам ярките цветове. И това, което тежи все пак в Рим, е многото история, страшно натоварен е този град. Елементарно казано, там има много камък, а това като го виждаш всекидневно, ти идва в повече, колкото и да цениш паметниците на културата. Благодарение на сина ми, който води там едно телевизионно предаване “Колори”, имам възможност да ходя в ателиетата на много художници, които са изключително добри и модерни. И да се сравнявам, пък и развивам.
Докато преди промените аз съм живял доста дълго в почти затворено общество у нас. Знаете, че преди един човек ръководеше всичко, а това се отразяваше зле и на изкуството.
- А сега как се чувствате, как живеете?
- От Дечко Узунов навремето научих, че трябва да бъдеш артист, да приемаш шантавото, да приемаш това, което другите не харесват, но ти да си го отстояваш. Така правя. С какво живея? С мисълта, че мерцедес можеш да си купиш, фабрика можеш да си построиш, но това, което ти е набито в главата в продължение на десетилетия, трудно изчезва. Хората с промити мозъци си действат още, няма кой да го отрече. Все още не мога да се освободя от мъчителните мисли за годините, в които не можех да мисля и действам свободно. Нямаше как да си сверяваме часовниците и живеехме с илюзията, че сме големи, дори най-големи в изкуството. Излезеш ли в чужбина, виждаш, че хората са те задминали далеч, далеч. Не е като в спорта например. Сравнявам изкуството със спорта, тъй като съм бивш спортист, състезател и републикански първенец по бокс, тренирал съм в “Славия”. Играл съм дори при Замората, тази легенда. До неотдавна се срещах с наши шампиони, с които сме се състезавали навремето. Ето например Пиличев, няма го вече, но с него заедно сме израснали. Голям приятел съм с Палми Ранчев, освен добър боксьор от миналото сега е и известен писател, чета го с интерес.
- В нашия разговор спортът малко поизмести темата за вашето изкуство, но виждам, че с удоволствие се връщате назад. На какво ви научи боксът?
- Първо ще кажа, че спортът прави хората свестни, както и да се разбира това. А аз се състезавах в лека полусредна категория. Боксът учи на дисциплина, на воля за победа. Защото трябва да устискаш до края. Нещо, както е и в рисуването при мене. Започнеш ли да правиш една форма, трябва да я доведеш до края, ама задължително. Освен това в бокса има и форма на изобретателност, не е само сила и бързина. Трябва да имаш техника и аз бях предимно техничен, не става просто с грубост.
- О, добре, следите ли изявите на братята Кубрат и Тервел Пулеви?
- Много редовно. Всичко знам за тях. Но си признавам, че Кличко много ми хареса по време на “оня” мач. Бях сигурен, че нашият момък ще загуби, нямаше нужния професионализъм. Но смятам, че все пак Кубрат Пулев трябваше по-малко да говори. Големият спортист и големият художник трябва да оставят приказките на публиката. Ето върху моите картини няма имена, няма заглавия, няма описания – отказвам винаги, защото това е напълно безсмислено. Картината сама си казва всичко, ако е добра, разбира се. И или се харесва, или не се харесва. Както е и в спорта. Ето при големите боксьори, говоря за тежка категория, има неписано правило - няма победа по точки, има нокаут! С мън, мън не става, да си украсяваш биографията, както мнозина го правят, особено пък по време на социализма, знаете какво беше, мислеха си, че ще са вечни в изкуството, е, не става, не се получава.
- Понеже обичате да говорите за негативите на социалистическото ни изкуство, се сещам, че примерно със Светлин Русев сте имали доста конфликти. Защо?
- Да, но по-точно беше един голям конфликт по неизвестни за мене причини. Няма да се обяснявам. Не се възхищавам на неговия морал. Някак си не му вярвам. И зад неговото изкуство не бих застанал. Далечен ми е. Много хора се страхуват все още от него.
- Започнали сте да рисувате по вечерно време предимно. Така ли е?
- Просто много ми харесва напоследък. Има чар. С годините човек някак си предпочита уединението през нощта, в малките часове. А да дочакаш пред статива зората – страхотно е. Такава хубава умора е. Призори да видиш слънцето как изгрява, неволно си казваш, Боже Господи, пак видях слънцето, жив съм! А и да изпиеш едно топло кафе с някой приятел... или с някоя дама още по-добре. Случва ми се и ми е много приятно. Сексът по принцип е през нощта, но за мен еротиката е рано сутрин. И това мое усещане го има в бодиарта, който аз въведох в България с много трудности, преди 25 години. Голямо изкуство! Много разпространено в Европа, не, не е отживелица. Как, като има толкова силно въздействие. Та ти правиш едно женско тяло да е твое, правиш го с боите такова, каквото искаш да го видиш. И неслучайно дамите, които съм рисувал, обичат да стоят с часове пред огледалото. Любуват се.
- А самото рисуване върху тялото колко време трае?
- О, повече от 4 часа. А само да знаете колко много кандидати има за къпането на рисуваните от мен дами. Безброй. Направих страхотен бодиарт с Аня Пенчева, много гореща жена, и боите съхнеха бързо върху нея.
Още се надявам, че ще рисувам и върху тялото на Лили Иванова, че тя ще ми даде втори шанс, тъй като преди време се разминахме, въпреки че се беше съгласила. Минаха 20 години все пак, но аз съм готов.
- А само върху жени ли сте готов да нанасяте бои?
- Да, само върху женски тела. Жените са нещо фантастично като обект на изкуството, когато нямаш посредник, няма платно, а директно с четката работиш върху кожата им. Преди 3 месеца правих бодиарт в една италианска катедрала, стана прекрасно. А самата Чичолина ми предложи да рисувам върху нейната асистентка, тъй като тя вече се счита за стара дама, макар че аз не мисля така. През октомври в зала “България” ще правя бодиарт на много известна наша спортистка, запазвам името й в тайна засега. Очаквайте!
- Идват местните избори. “Ако ние, творците, не сме в политиката, не трябва да очакваме нищо” – ваши думи. Ще гласувате ли?
- Да. Много е деликатно, но аз съм убеден, че ние, творците, хората на изкуството трябва да намерим и път към политиката. Времето ни е такова. Прекален лукс е за артиста в България да си стои в ателието, да пуши цигари, да пие ракия и да смята, че ще намери своето достойно място в нашето общество. Няма как да се чувстваш господар на времето си, ако по някакъв начин нямаш участие в политиката.
Най-общо казано. Няма как да стане светът да се промени от само себе си, а ти само да го консумираш. Аз все пак одобрявам сегашното положение, защото съм за демокрацията. Принципно. Сега дишам и казвам с моето изкуство това, което мисля и чувствам. И слава Богу, че я има демокрацията и няма самозвани колеги, които да казват кой е художник и кой не е! Аз гласувам за свободата, да няма примирение, но да има смирение. Не можеш да надскочиш себе си, но можеш да кажеш, ей този е добър бе! Да-да!
