Вчера взех един старец на автостоп. Видях го в центъра на село, през което минавах – дребен, съсухрен, беловлас. Махаше немощно, но същевременно толкова отчаяно, че включих аварийни и спрях. „Накъде сте?“, питам, а той смутолевя името на някакво друго село, което се оказва следващото по пътя. Старецът благодари, качва се. Потеглям, той мълчи. Дрехите му са вехти, но чисти.
„Оттук ли сте?“ – решавам да завържа разговор аз. „Не – тихо отговаря старецът, – жената беше оттук, а аз съм от съседното село“. После преглъща и добавя: „Тя почина през декември и аз какво да правя – ходя до там, трябва...“.
„Децата?“ – питам аз. „В чужбина“ – смутолевя той.
„На колко сте години?“ – любопитствам. „На 84“ – отговаря. Аз се възхищавам от сърце на енергията му, пожелавам му да е все така бодър и изведнъж разговорът потръгва.
„Имам си градинка, грейва дядото, и си я гледам – тиквички, доматки, краставички, зеленце... Какво да правя? Да седна да гледам телевизия и да мисля как ще мра ли?! Не! Така ми е по-добре. Едно време съм строил хижа „Плевен“. После работих като планински спасител – по цял ден из чукарите. Сигурно затова съм още на крак. Хубави времена бяха... Жената като почина, и стана по-трудно, но какво да правя? Докато мога, ще си работя...“ Натъжава се и пак млъква.
След малко продължава: „Едно време имаше рейсове – на всеки час. И можехме да пътуваме. Хубави времена бяха... Ама сега има само един сутрин и чак вечер на обратно. А в събота и неделя няма хич! Има и един до София, но той е много скъп... Те и другите са скъпи, де... Не мога с тая пенсия“. Пак млъква, а на мен ми става гадно. „Затова благодаря на такива добри хора като вас“ – добавя след малко и навежда поглед. „Няма за какво“ – казвам. „А, има, има! Иначе как...“.
След малко стигаме. Старият човек слиза, три пъти ми благодари, а после дълго ми маха, докато се скривам от погледа му.
Излизам от селото и си мисля за всички тези забравени, бедни, стари, немощни хора по селата. Неизвестни. Незнайни. Непотърсени. Защото за тях няма кой да организира кампания, за тях няма кой да протестира. За хората, които са построили не само хижа „Плевен“, а всички хижи и всички пътища, по които стигаме до тях. Те умират в мизерия и забрава.
Kaлинa Xpиcтoвa
София 4°
Видин 2°
Враца 0°
Русе 0°
Варна 35°
Бургас 32°
Пловдив 37°
Все още няма коментари